Вратата се отвори със скърцане и в стаята се изля светлина от коридора.
– Как стигнахте толкова бързо дотук? – попитах, без да вдигам поглед. Беше ми трудно да откъсна очи от писмата на Роуз. Част от мен се страхуваше, че ако го направя, те ще изчезнат също като нея.
– Бях у Аша – каза Бумър и нищо повече.
Това бе достатъчно да ме сепне. Аша и Бумър бяха добри приятели, но отношенията им бяха в резултат на връзката им с мен. Не се засегнах, че не бях включена в каквото там бяха правили днес, особено като се имат предвид собствените ми планове, но се обърках. Двамата никога не се събираха заедно сами и ми беше... странно да си го представя. Обърнах се към Аша за повече обяснения, но тя пъхна палци в халките на колана на шортите си и гледаше към пода, към стените, навсякъде, където не бях аз.
Преди да попитам какво точно става, Бумър вдигна глава и ме изгледа с присвити очи.
– Защо лицето ти е така червено?
Аша също веднага извърна поглед към мен.
– Фелисити, плакала ли си? Какво има? – Вероятно видът на мокрите ми от сълзи бузи беше притеснителен. Тя знаеше колко много мразя да плача. Мама плачеше достатъчно и за двете ни, затова реших, че поне една от нас трябва да бъде силна.
Отговорът на първия й въпрос беше очевиден, затова се заех само с втория.
– Вижте какво намерих – казах и посочих писмата, пръснати по пода около мен.
– Нека позная – каза Бумър, надничайки над рамото на Аша към бъркотията, която бях създала. – Майка ти пише еротичен роман и четенето на ръкописа е травмиращо... О! Мамка...
– Недей точно сега, ако обичаш – сопна му се Аша.
Той измърмори нещо под нос, като потъркваше корема си, където беше забила лакътя си, но тя не му обърна внимание и клекна до мен. Не казах нищо, когато взе най-близкото писмо. Погледът й се плъзна по първите няколко думи, но после се стрелна към края, за да види кой е изпращачът.
– Боже господи! – ахна тя. – От Роуз е.
– Какво? Я го дай тук. – Бумър грабна листа от ръцете й.
– Всички са от нея – казах аз. – Явно ми е писала, откакто замина.
Аша се смръщи.
– И ти никога не си виждала тези писма?
Поклатих глава и буцата в гърлото ми подскочи, когато преглътнах застоялия се шок.
– Е, и откъде се взеха, по дяволите? – попита тя.
– Писмата бяха тук – посочих калъфа за китара. – А той беше под леглото на мама.
Приятелите ми се спогледаха, а после Бумър каза:
– Значи... ги е крила от теб?
– Не – изстрелях веднага, гласът ми се издигна много противно. – Това не е възможно. Ако Роуз ми е писала, мама щеше да ми каже.
Настъпи дълга пауза. Аша си поигра с ухото си, а след още няколко протяжни секунди попита:
– Сигурна ли си?
От тона й бе очевидно, че е скептична по този въпрос и смята, че мама стои зад всичко това.
Но Аша грешеше. Не беше тя?
Трябваше да е тя.
Пак поклатих глава в опит да прогоня съмнението, което пропълзя в мислите ми.
– Мама никога не би скрила нещо подобно. Не разбирате какво преживя, когато Роуз си тръгна. Първо съпругът й, а после и дъщеря й. Сякаш всички от семейството й я напускаха един по един.
– Добре – каза Аша, показвайки длани. – Но тогава как тези писма са се озовали тук?
– Не зная. Трябва да има някакво обяснение.
– Например? Вълшебни елфи, които носят писма? – попита Бумър, а Аша отново заби лакът в ребрата му.
Започнах да подръпвам замислено устна: той може би имаше право.
Като че ли нямаше друго убедително обяснение на появата на писмата в стаята на мама, освен очевидното, но аз отказвах да повярвам, че тя има нещо общо с това. Че е крила сестра ми от мен.
– Защо не я попиташ? – предложи Аша, докато продължавах да се опитвам да разгадая тази мистерия.
Да бе, Фелисити.
Почувствах се глупаво, че не съм се сетила сама. Единственият начин да разбера със сигурност, беше да я попитам за тези писма, затова набрах бързо номера, който знаех наизуст. Мама много я биваше в отговарянето на обаждания, дори това работеше, но днес бях прехвърлена директно на гласова поща. Това не ми се стори подходящ начин да й задам въпроса си, затова въздъхнах и затворих.
– Нямаш късмет? – попита Аша.
Поклатих глава.
– Не се връзва. Дори мама да ме лъже, как е успяла да прехване всички изпратени от Роуз писма? Та нали аз взимам пощата.
– Виж обаче адреса на получателя. – Бумър посочи плика. – Номер на пощенска кутия.
Беше прав. Всички пликове имаха един и същ адрес, изписан със завъртения почерк на Роуз, пощенска кутия в местната поща. Защо ще изпраща писмата си до място, където никога не бих ги получила? Вече бях готова да вдигна ръце пред абсурда на ситуацията, но се вгледах в бъркотията от хартия по пода и ми хрумна, че има и друг начин да получа отговори.