– Писмата – казах и започнах да ровя из купчината. – Помогнете ми да намеря най-скорошното.
След минута търсене Аша заяви:
– Ето го. – Държеше един от по-дебелите пликове. – Изпратено е преди седмица.
– Откъде? – попитах. Имаше толкова много различни обратни адреси, че не бях съвсем сигурна, но бях видяла едно от Калифорния. Шансът последното й писмо да е изпратено точно оттам, беше нищожен, но все пак...
– Сан Франсиско – отвърна тя.
– Да! – След като събрах останалите писма и набутах отново калъфа за китара под леглото, бързо се изправих. – Идеално. Роуз може би е тук, в Калифорния. Ще я намеря.
– Но как ще отидеш дотам? – попита Аша, докато излизахме от стаята на мама и се връщахме в моята.
Обърнах се към Бумър. От трима ни само той имаше кола, един древен пикап със заглушител на гърнето, който беше шумен като него самия.
– Съжалявам, Фел – рече той, лицето му посърна, когато осъзна какво си мисля. – Ще ми се да можех да те закарам, но пикапът няма да издържи такова пътуване. Само след три часа ще сме в аварийната лента на магистралата и ще се обаждаме за пътна помощ.
По дяволите, не се бях сетила за това. По-стар дори от Майкъл Джеймс, пикапът на Бумър изискваше постоянни грижи. Бумър вечно вдигаше предния капак и му шепнеше окуражително, докато човъркаше двигателя, когато не искаше да запали.
– Може да хванеш автобус – предложи Аша.
– Сигурно – отвърнах, удряйки ключа на лампата. – Но колко ли ще струва според теб?
– Двайсет, може би трийсет долара?
Повече, отколкото можех да си позволя, но нямаше друг начин. Трябваше да намеря Роуз.
– Добре, ще включиш ли компютъра ми и отвори разписанието? Виж в колко часа тръгва следващият автобус, докато си събера багаж.
Изражението на Бумър беше много скептично, когато се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си.
– Ти наистина ли мислиш, че майка ти ще ти позволи да заминеш просто така?
Извадих малка пътна чанта изпод леглото си и я изтупах от прахта. Не я бях използвала, откакто се преместихме.
– Разбира се, че не, затова нямам намерение да й казвам.
– Фелисити, това е ужасно глупаво – каза Аша и сложи ръка на кръста си.
Бумър кимна.
– Тя е права, което означава много, тъй като ние никога не сме на едно мнение.
Въздъхнах, напъхах тоалетния си несесер в чантата и затворих ципа.
– Това вече го минахме. Наистина е много мило, че и двамата се тревожите за мен, но аз не мога да ви позволя да похарчите толкова много пари.
Автобусният билет се оказа повече от трийсет долара – двойно. Проплаках вътрешно, докато вадех единствената си кредитна карта, и то само за спешни случаи, за да го купя. Покупката стана още по-болезнена поради факта, че имаше и автобуси за Сан Франсиско само за десет долара, но очевидно петъчните пътувания се продаваха бързо и бяха останали само скъпите билети. На другия ден имаше по-евтин вариант, но аз трябваше да тръгна днес. Трябваше да се върна за смяната си в "Електрическа гофрета" в неделя. Или преди мама да се прибере и да осъзнае, че ме няма.
Работата беше там, че не можех да позволя на Аша и Бумър да дойдат с мен, макар че ми се искаше. По отношение на парите не бяха в по-добро положение от мен. Мисълта, че ще хвърлят шейсет долара за нещо, което можеше да се окаже гонене на вятъра, караше стомахът ми да се свива.
– Помощта за теб не е пилеене на пари – каза Аша.
И Бумър бързо добави:
– Освен това не се притеснявам, че ще похарча няколко долара. Притеснявам се за теб. – Той се изпречи пред мен, огромен като планина, и сложи ръце на раменете ми. – А какво ще стане, ако отидеш на този адрес и се окаже, че Роуз вече не е там? Ще пристигнеш там през нощта. Къде ще отседнеш? Не си достатъчно голяма, за да наемеш хотелска стая, и не познаваш никого в този град. Не бива да отиваш сама. Не си го обмислила добре.
Отвърнах му с най-убедителната усмивка, която успях да изобразя.
– Ще се оправя. Отивам в Сан Франсиско, не на Луната. Ако Роуз не е там, тогава ще се върна на автогарата и ще чакам автобуса за дома. Наистина, хора, правите го твърде голям въпрос. Мога да се грижа за себе си.
– Знаеш, че не това имам предвид – каза той. – Просто мисля, че не трябва да отиваш сама.
Хванах успокоително ръката му.