– Нали телефонът ми ще е в мен през цялото време. Ако нещо се случи, веднага ще ви се обадя.
Устните му се стиснаха в тънка бяла линия и той ме пусна.
– Това ще ти е от голяма полза, няма що — промърмори. – Тази работа не ми харесва.
– Стига де – казах аз и въздъхнах. Гласът ми беше тих и дори извинителен. Макар че се чувствах виновна да ги притеснявам така, това не беше достатъчно да си променя решението.
– Ако не тръгнем скоро, ще закъснея за автобуса.
Възможно най-внимателно се отдръпнах от Бумър и грабнах раницата си, преметнах я на рамо и излязох от стаята, преди някой от приятелите ми да започне да спори отново. Аша въздъхна тежко, но се надигна от фотьойла чувал и ме последва. Когато вратата се затвори с трясък, разбрах, че и Бумър идва след нея.
След като обиколих набързо къщата, за да се уверя, че всички светлини са изгасени и прозорците и вратите са заключени, бях готова да потегля. Макар че пикапът му не можеше да издържи на шестчасово пътуване, все пак Бумър щеше да успее да ни закара до автогарата, която беше само на няколко километра.
– Отново ви благодаря за помощта, приятели – казах, докато отварях входната врата. – Наистина оценявам...
Така и не довърших. Каквото и смятах да кажа, излетя от ума ми при вида на Алек. Той стоеше на верандата и тъкмо щеше да почука. Устните му се извиха в кротка усмивка, когато отново отпусна ръка.
– Здравей, Фелисити – каза той и само това бе достатъчно да излети всичкият въздух от дробовете ми.
Не можех да разбера какво, но в него имаше нещо различно. След миг взиране осъзнах, че е заради дрехите. Никога не го бях виждала облечен така небрежно, но пак беше секси по спиращ сърцето начин. Той може да облече и костюм на футболен талисман – помислих си – и момичетата пак ще гукат при вида му. Днес той беше с най-обикновени къси панталони в цвят каки и синя тениска с остро деколте. Отиваше му идеално, сякаш беше създадена специално за неговите гърди, и от цвета й очите му ставаха зелени като морска пяна.
– О... – изпъшках аз и малкото останал в дробовете ми въздух изсъска през устните ми. – Здрасти, Алек. – Как бе възможно да забравя, че той ще дойде да ме вземе? Че ще ходим на нещо като среща?
Усмивката му увехна, вероятно когато забеляза изненадата на лицето ми.
– Нещо не е наред ли? – попита и очите му се отклониха към чантата до мен.
Нямах възможност да отговоря, защото Аша почти се блъсна в гърба ми. Тя издаде задавен, подобен на крякане звук и започна да ме налага по рамото.
– Фелисити, Фелисити, Фелисити – шептеше ми тя, макар че Алек беше достатъчно близо, за да чуе. – Това е той.
Смущението ми този път бе твърде силно, за да го понеса. Затворих очи и бавно прокарах ръка по лицето си, докато чаках да отмине. След това поех дълбоко дъх и отворих очи, за да започна представянията.
– Алек, това е моята приятелка Аша. – Отстъпих встрани, за да не блокирам вратата, и погледнах към нея. Тя бе притиснала ръка към гърдите си и цялото й лице беше станало червено като домат. Молех я с очи да се държи прилично. – Аша, сто процента съм сигурна, че няма нужда да ти казвам кой е това.
– Не, няма. Определено няма. Здрасти, аз съм Аша... но ти вече знаеш това, тъй като Фелисити ме представи. По дяволите! Говоря пълни глупости, нали?
Бумър, който стоеше зад нея с кръстосани на гърдите ръце, изсумтя:
– Това риторичен въпрос ли беше, защото с радост ще ти отговоря. Да, звучиш като идиотка.
Аша за миг откъсна вниманието си от Алек и се извъртя рязко, за да насочи към Бумър изпепеляващ поглед.
Аз бързо се намесих, преди да са се скарали:
– А това е другият ми добър приятел, Бумър. Бумър, Алек.
Бумър сведе рязко брадичка за поздрав към Алек, преди да каже на мен:
– Трябва да тръгваме скоро. Ще запаля колата. – После профуча покрай нас, сякаш къщата гореше, и влачеше Аша.
– Но аз не успях да поговоря с него – оплака се тя, докато слизаше от верандата.
Алек, който бе мълчал през цялото време, най-сетне продума:
– Отивате някъде. – В тона му нямаше въпросителна интонация, само разочарование.
– Да – отвърнах със свито гърло. – Случи се нещо, свързано със сестра ми, и ако трябва да съм честна, напълно ми излезе от ума, че ще дойдеш. – Беше трудно да изрека на глас тези думи, но той заслужаваше да чуе истината.
За човек, който е бил забравен, Алек прие признанието ми доста добре.
– Имаш предвид Роуз? Откри ли я?
Тревогата му беше колкото изненадваща, толкова и успокоителна, и устните ми леко се извиха в усмивка.