– Не точно – отвърнах. – Докато се приготвях сутринта, намерих писма, скрити в стаята на мама. Бяха от Роуз. Писала ми е още откакто избяга.
– Значи тези писма... – каза Алек и леко се смръщи. – Майка ти ги е скрила от теб? – Той поклати глава, сякаш това беше най-ужасното нещо, което е чувал.
– Не съм сигурна.
– Значи, сега отиваш да говориш с майка си?
– Не, ще търся Роуз. Поне се надявам да я намеря. Последното й писмо е изпратено от Сан Франсиско, затова ще взема автобус дотам, за да се опитам да я открия.
Лицето му остана безстрастно както винаги, но той преглътна с усилие.
– Разбирам.
– Много съжалявам, Алек. – Обгърнах се с ръце и се втренчих в краката си. – Наистина много исках да дойда на партито с теб, но това е важно...
– Фелисити – каза той и вдигна ръка да ме спре. – Няма проблем. Ако тя беше моя сестра, щях да направя същото.
– Значи... не си ми ядосан?
– Не – отвърна той. – Трябва да го направиш.
Напрежението в раменете ми отслабна. Радвах се, че мисли така. Всъщност нямаше да мога да спра да мисля за Роуз, докато не откриех някакви отговори, но в същото време... гърдите ми бяха странно натежали. Част от мен знаеше, че ако тръгна след сестра си, ще изпусна нещо, което може да се окаже невероятно. Нещо като него.
– Фелисити? – каза Аша, тичайки по предната алея. Хвърли бързо поглед към Алек, преди да каже: – Не искам да ви прекъсвам, но имаме проблем. – Посочи към Бумър.
Предният капак на пикала му беше вдигнат и кутията с инструменти, която винаги държеше отзад, бе отворена на алеята до него. Той ровеше из нея, вероятно в опит да открие инструмент, с който да спре дима, излизащ от двигателя. Каквото и да се беше объркало, не изглеждаше никак добре.
По дяволите, по дяволите, по дяволите! Не може да бъде!
Слязох от верандата и хукнах към Бумър.
– Какво стана?
Той вдигна глава, по челото му вече имаше петна от машинно масло.
– Пикапът е много стар. Ето какво се случи.
– Можеш ли да го оправиш? – прехапах устна и се замолих да отговори положително.
– Само защото съм добър в механиката, не означава, че мога да правя вълшебства, Фел.
– Но аз не мога да закъснея за автобуса.
Бумър въздъхна и използва тениската си, за да си избърше ръцете.
– И аз трябваше да закарам Кевин на тренировка довечера – каза той. – Като че ли и двете неща няма да се случат.
– Чакай – пристъпи напред Алек. – Не отивате ли с Филисити?
Щом чух гласа му, се извърнах изненадана. Покрай тревогите заради пикапа на Бумър, напълно бях забравила за него.
– Искахме – каза Бумър и скръсти ръце, – но тя не ни позволява.
Алек извърна напрегнатия си поглед към мен.
– Защо отиваш сама? Не е безопасно.
– Благодаря ти – каза Бумър, въздъхвайки с безсилие. И за първи път погледна към Алек с нещо, което приличаше на приемане, сякаш най-после бе открил, че са на една и съща страна. – Още една точка за Отборния здрав разум.
– Не и ти – изстенах аз, без да обръщам внимание на Бумър. – Говорим за Сан Франсиско, а не за престъпната столица на света. Освен това като че ли няма да отида никъде, ако пикапът не запали.
Никой не каза нищо, мълчаливо признаваха безнадеждността на ситуацията, и Аша ме издърпа в прегръдка. Погледнах си часовника и преглътнах с усилие. Нямаше начин да хвана автобуса навреме, което означаваше, че няма да открия сестра си.
Алек се взираше в мен. Сигурно съм изглеждала ужасно жалка, защото очите му омекнаха и той се прокашля.
– Разбира се, че ще отидеш – рече и пристъпи напред. – Аз ще те закарам.
Напълно бях забравила, че е дошъл с кола. Погледнах към нея, кадилак ATS, паркиран на улицата пред къщата. Очевидно беше неговата. Блестеше като нова и бе твърде скъпа, за да принадлежи на някой от квартала.
– Наистина ли?
Той кимна.
– Много ти благодаря, Алек. Ти си истински спасител. – Обърнах се към Аша: – Записа ли адреса на автогарата?
– Не, ти не ме разбра – поклати глава Алек. Махна на Аша, която бе започнала да рови в чантичката си. – Няма да те закарам до автобуса. Ще те закарам да намериш сестра си. – Той изпъна рамене, когато каза това, сякаш знаеше, че ще споря, и бе готов да отстоява позициите си.
– О... Ами, това е супермило от твоя страна, но аз вече си купих билет и...
– Няма да ходиш сама – каза твърдо той. Отворих уста да отговоря, но Алек скръсти ръце на гърдите си и аз не можах да не забележа как ръкавите на тениската изпълзяха по бицепсите му. – Имам кола и след като ти заминаваш, не искам да ходя на партито.
– Но баща ти няма ли да се ядоса? – Не исках господин Уилямс да ме намрази.