– Ами да – отвърна той. Гласът му звучеше странно, твърде равен и нисък. Безизразното му лице не разкриваше нищо, но изпъкналата вена на врата му казваше достатъчно. – Всъщност в три.
– КАКВО? – възкликна тя и аз потрепнах от децибелите. – О, боже, господи! Обожегосподи! – Тя се тръшна назад в седалката, размахвайки ръка пред лицето си.
Бумър вдигна поглед и я изгледа небрежно, преди да се посвети пак на играта си.
– Мисля, че можеш да я убиеш така – отбеляза той.
– Съжалявам – отвърна Алек, челото му се бе смръщило от тревога. – Не трябваше ли да й казвам?
Извъртях очи.
– Само й дай малко време. Ще се оправи. Вероятно получи фенско претоварване, "Безсмъртни нощи" и "Хартбрейкърс" наведнъж. Това е като сбъдната мечта за нея.
– Тя е малко маниачка, но ние си я обичаме – добави Бумър.
– О, моля ти се – казах аз. – Ако Алек беше с ферарито, ти щеше да припадаш.
Бумър ме погледна право в очите и рече:
– Без съмнение.
Алек се изсмя.
– Да разбирам ли, че си падаш по коли?
– Поправка – той живее за колите. Честно казано, преди да го срещна, не знаех каква е разликата между купе и седан – обясних аз. – Той беше толкова ужасен от невежеството ми, че се наложи да ме обучи, преди да можем да станем приятели.
– Ами разбира се. Не се забърквам с човек, чиято мечтана кола е, цитирам – "синя". Това е просто смущаващо. – Бумър се поколеба, после попита Алек: – Ти наистина ли имаш ферари F12?
Алек потърка тила си.
– То е на баща ми. Ще прозвучи доста тъпо, но той настоя да идем с нея на бала. Обича да... прави впечатление.
Бумър не смяташе това за тъпо и момчетата започнаха да говорят за коли, докато стигнахме до къщата на Бумър. Той влезе и излезе, преди песента по радиото да е свършила. Появи се с раница на рамо. Пет минути по-късно вече бяхме на шосе Север I-5. Кръвта ми бумтеше от нетърпение. Пътувах към Роуз! След като четири години бях мислила, че няма да я видя отново, може би тази вечер щях да имам този шанс.
Така и не попитах Алек дали знае къде отива и той не поиска насоки. Изглеждаше достатъчно уверен, докато лъкатушеше из трафика, и това беше освежаващо. Тъй като единствено Бумър имаше кола, винаги той караше, но никак не го биваше в ориентацията. Този човек не можеше да стигне от точка А до точка Б дори да се намираха в права линия, затова винаги му назначавахме навигатор.
След двайсет минути пътуване Алек слезе от магистралата и аз се смръщих.
Къде отиваме?, едва не попитах, но още щом въпросът се оформи в главата ми, осъзнах, че се намираме в Лос Фелис, квартала, известен със звездните си обитатели.
– Надявам се нямате нищо против и аз да си взема някои неща. – Алек свали прозореца, когато стигна до портала на подземен паркинг. Набра някакъв код на панел на стената и портата се плъзна назад. – Вие може да чакате тук или да се качите – рече той, когато спря колата. – Няма значение. Няма да се бавя.
– О, определено ще дойдем – каза Аша и отвори вратата още щом спряхме. В очите й гореше трескав поглед. Сякаш всичките преживени от нея Коледи се бяха събрали в един гигантски празник.
Разкопчах колана и слязох, но с далеч по-малко ентусиазъм. Чувствах се... Странно ли беше точната дума? Това беше апартаментът на Алек. Не на майка му или на баща му. Той си имаше свое жилище. Което всъщност беше логично, тъй като бе на осемнайсет и изкарваше много пари, но се чувствах толкова далеч от неговата лига. Той бе само с година по-голям от мен, но внезапно тези триста и шейсет дни ми се сториха като десетилетия.
Аша ме хвана под ръка, докато прекосявахме гаража към стълбището.
– Направо не е за вярване – прошепна тя. – Алек Уилямс току-що ни покани в апартамента си.
– Наистина трябва да поработиш върху децибелите – каза Бумър зад нас. – Всички могат да те чуят. Дори човекът, който току-що ни покани в апартамента си.
Погледнах към Алек, който бе няколко стъпала над нас, от ръката му висяха ключове. Ако беше чул, не го показа с нищо.
Аша се изкикоти.
– Точно ти ли ще ми правиш забележка за децибелите.
Бумър се ухили и я бутна игриво.
– И така да е, това не те прави по-малко зловеща.
Асансьорът, който ни качи до апартамента на Алек, беше тих, с едно изключение. Аша си тананикаше нещо. Улових погледа й и я изгледах в смисъл: "Не можеш ли да се държиш нормално?". Но тя ми се ухили дяволито и продължи. Едва когато стигнахме неговия етаж, разпознах мелодията – беше песен на "Хартбрейкърс".
Лицето ми направо пламна, но неудобството бързо бе заменено от изненада, когато Алек отвори вратата на апартамента си и всички се изсипахме вътре.