Той включи осветлението. Стояхме в кухнята на апартамента и първата ми мисъл беше: "Ама той е малък". Малък, но пък хубав.
Зад плота с барстолчетата беше всекидневната. Диван от няколко секции и подходящо кресло бяха подредени пред една от онези фалшиви електрически камини. Над полицата на камината висеше плосък телевизор. На отсрещната стена имаше нещо като френски прозорци, но завесите бяха дръпнати и скриваха гледката му към града. Другата стена пък беше покрита с модулна библиотека. В няколко кубчета бяха наредени книги, но ако се съди по разговора ни за "Да убиеш присмехулник", те бяха само за украса. В останалите отделения се виждаха вази, стъклени купи и други подобни акценти.
Не знам какво съм очаквала, може би пентхаус, но това определено не беше такова. Жилището беше уютно, топло и ми хареса.
– Е – каза Алек. Посочи вдясно към всекидневната и после пъхна ръце в джобовете си. – Чувствайте се като у дома си. Веднага се връщам.
Бумър нямаше притеснения да направи точно това. Тръшна се на дивана и извади "Гейм Бой", а Алек изчезна по някакъв дълъг коридор.
– Никак не е лош – рече Бумър, поглеждайки ме над облегалката на дивана.
Извъртях очи.
– Слава богу, че получи одобрението ти.
– Трябва да пишкам – заяви Аша и тръгна по коридора да търси банята. Предполагам, че просто искаше да види останалата част от апартамента на Алек, но не казах нищо.
Щом тя се скри от поглед, аз отидох до камината да разгледам снимките по полицата над нея. Нямах нужда от упътване, за да установя, че на първата са Алек и сестра му. Ванеса имаше същите сиви очи и почти бяла коса като Алек и носовете им бяха еднакви. Двамата седяха на някакъв пустинен връх, носеха алпинистка екипировка и бяха доволно усмихнати.
В следващата рамка имаше две снимки на Алек с останалите от групата: Оливър Пери, Джей Джей Морис и Зандър Джоунс. На първата се смееха и стояха пред лагерен огън, а на втората бяха в нещо, което приличаше на хотелски басейн, и играеха на "пилешки бой". В двете снимки имаше нещо особено. Бях виждала "Хартбрейкърс" само в списанията и на плакати, затова ми бе странно да ги видя в такава неформална обстановка, сякаш бяха най-обикновени тийнейджъри, а не знаменитости.
Четвъртата снимка също беше на групата, но с тях имаше брюнетка със син кичур и пиърсинг на носа. Стомахът ми се сви, когато видях, че Алек я прегръща през раменете, но тя държеше ръката на Оливър и си спомних, че Аша ми каза, че той излизал с фотографка на име Стейси или Сара, или нещо такова.
Погледът ми се плъзна към последната снимка на Алек и красива руса жена, която със сигурност беше майка му. Тя бе отметнала назад глава и се смееше. Държеше Алек, който изглеждаше на две или три годинки. Усмивката на лицето му отразяваше нейната радост и аз също се усмихнах. Малкият Алек беше много сладък.
Изведнъж в стаята се чу странен звън. Отначало си помислих, че е играта на Бумър, но той винаги играеше с изключен звук, защото подлудяваше Аша. Завъртях се в кръг, за да открия източника на шума, докато не забелязах, че компютърът на Алек на бюрото свети. Някой се опитваше да му се обади.
– Хей, Алек? – извиках по коридора. – Някой ти се обажда на скайпа!
– Сигурно е Ванеса – отвърна той. – Ще й отговориш ли? Ще дойда след секунда.
– Разбира се! – Хукнах към компютъра.
Обаждането беше от някой си DoubleJMan. Имах чувството, че не е Ванеса, но седнах в стола и все пак отговорих. Изминаха няколко секунди, докато стане връзката, и когато камерата най-сетне примигна на фокус, в другия край не беше сестрата на Алек. Видях момче с тъмнокафява, почти черна коса. Първото, което забелязах, бе, че е гол до кръста. И изглеждаше много добре гол до кръста, як и мускулест, с татуирана плетеница на бицепса. Лицето му бе не по-малко известно от това на Алек и веднага го познах – Джей Джей Морис, барабанистът на "Хартбрейкърс".
Бях така смаяна, както когато Алек ми разкри самоличността си, но някак си, въпреки смущаващото нервно пърхане в стомаха ми, успях да вдигна ръка за поздрав и да кажа:
– Ами, здрасти.
– Алек – рече той. – Много си се разхубавил. И си станал червенокос. Да не си си боядисал косата?
Аз вдишах дълбоко при този поздрав.
– Не съм Алек – отвърнах, макар да беше очевидно, че се майтапи с мен.
Това го накара да се усмихне и се наведе към компютъра.
– Здравей, човеко, който очевидно не е Алек. Да нямаш навик да отговаряш на обаждания за други хора, когато те не са наблизо?