Аша изду бузи.
– Да, добре.
– Извинявайте за закъснението, но аз... наред ли е всичко?
Обърнахме се едновременно при звука на гласа на Алек. Той стоеше до края на дивана с малко куфарче до него. Вместо да отговори на въпроса му, Бумър се изкашля и пак се зае с играта си, а Аша си почеса носа.
Аз скочих от мястото си.
– Да, всичко е съвсем наред.
Алек се вгледа в приятелите ми и не каза нищо. Чаках с нещо да покаже, че разговорът по скайпа не е прецакал нещата между нас.
Не го направи.
– Ще тръгваме ли? – попита Бумър. — Очаква ни дълго пътуване.
Слязохме до колата в по-голямо мълчание, отколкото на качване към апартамента на Алек, защото този път Аша не си тананикаше щастливо. Усещаше се някакво напрежение във въздуха. Чувствах го – като изопната и остра като бодлива тел нишка от енергия между мен и Алек. Исках да посегна и да я разсека с карате удар. Трябваше само да отворя уста и да кажа нещо, но не можех да се сетя за правилните думи и затова стъпките ни отекваха самотно през пустия гараж.
Когато стигнахме до кадилака, Алек отключи вратите с изщракване и аз се запитах дали цялото пътуване ще е толкова неловко. Не знаех още колко дълго ще издържа.
Слава богу, че беше Аша и любовта й към "Хартбрейкърс".
– Е, Алек – рече тя, когато затвори вратата си. – Умирам си да те попитам... – и се впусна в серия от въпроси за групата и музиката им. Той като че ли остана доволен от това разсейване, което поотпусна малко и моите нерви. Настаних се удобно в седалката си, докато Алек включи двигателя и излезе от мястото на паркинга, и през следващите няколко минути доволно слушах разговора им.
Тогава осъзнах, че сме тръгнали в погрешна посока.
– Алек? – казах аз и изправих гръб. – Не че се съмнявам в навигационните ти умения, но магистралата не е ли в другата посока?
– Ще тръгна по междущатското шосе 101 през Малибу.
– По I-5 не е ли по-бързо?
– Да – призна той, – но оттук не е така напрегнато. По-красиво е. Няма много големи камиони и толкова движение. Имаш ли нещо против? Уверявам те, че знам какво правя. Свикнал съм да пътувам по този маршрут.
За първи път от катастрофата по скайпа той ми се усмихна. Беше просто леко извиване на устните, но господи, как бързо разтопи тревогите ми. Внезапно вече не ми пукаше как точно ще стигнем до Сан Франсиско, стига да стигнехме. Защото бях с моите най-добри приятели. И защото бях с Алек.
Аз бях на път да открия Роуз.
Глава 9
Изминаха трийсет минути. Аша и Бумър бяха на задната седалка и гледаха филм на таблета, който той бе взел от баща си. С Алек не разговаряхме много, предимно защото не беше човек, който ще започне разговор, а в момента на мен ми стигаше да гледам през прозореца. Едва когато минахме покрай бял пощенски камион, си спомних за писмата на Роуз.
– О! – наведох се напред и грабнах чантата. Бях взела връзката писма с намерението да ги чета в автобуса. Те не бяха подредени, затова започнах с най-горното.
26 декември
Скъпа Фелисити,
Вчера беше първата ми Коледа без теб и мама. Спазих всичките ни любими традиции като например направих шоколадови снежни топки, гледах "Елф" и слушах "Джингъл Бел Рок" без прекъсване. Украсих апартамента си с гирлянди, които намерих в магазина за един долар, и дори си сложих миниатюрна коледна елха. Но не е същото. Когато няма с кого да празнуваш. Не бях завладяна от коледния дух. Съседката от горния етаж ме покани на новогодишното си парти, така че поне няма да прекарам всички празници сама.
Знам, че това не бива да се брои за писмо, защото е толкова кратко, но нямам сили да пиша още в момента. Обичам те повече от " Старбърст " и салца.
Хохо,
Роуз
P.S. Прилагам и подаръка ти. Не е кой знае какво, но ми беше приятно да го направя.
Съвсем внимателно извадих от плика коледна оригама с формата на звезда, направена от червена и бяла хартия, събираше се в дланта ми. Взирах се в нея и очите ми започнаха да се насълзяват.
Преди Роуз да избяга, с мама се скараха много сериозно. Обикновено се караха всеки ден и често се налагаше да усилвам музиката, за да заглушава гневните им думи. Винаги спореха за едно и също. Мама искаше Роуз да отиде в колеж, но сестра ми искаше единствено да види света. Тя не се интересуваше от училището. Когато избяга, вече можех да изрецитирам кавгите им, все едно бях актриса и четях сценарий. Когато една от тях не си беше у дома, къщата притихваше и аз се наслаждавах на тези спокойни моменти.