Той кимна.
– Значи и ти си ги слушала? – Раменете му се отпуснаха леко, сякаш някак му бях развалила удоволствието.
– Заедно с "Хидли" те са на третото жадувано място в класацията на любимите ми групи.
Отговорът ми го накара да се изсмее и той поклати глава, сякаш някой горе си правеше майтап с него.
– Разбира се.
– Какво? – попитах. Той подиграваше ли ми се? Въпросът ми получи отговор с началото на следващата песен. Тя беше "Луд съм по теб", един от най-големите хитове на "Хидли".
– А аз се мислех за готин – каза Алек.
– Това е готино – настоях аз.
Дори повече от готино. Това, че Алек бе успял да уцели точно музикантите, които обичах да слушам, и то след малкото време, което бяхме прекарали заедно, бе невероятно. Освен и че разкриваше много за него. Първо, дори е по-наблюдателен, отколкото си мислех. И второ – познанията му за света на музиката са огромни.
– О, да – каза той и извъртя очи. – Плейлист от песни, които си слушала милион пъти.
Махнах с ръка. Той подхождаше по съвсем погрешен начин към това.
– Това означава, че си струва да се слушат.
Алек замълча, мислеше.
– Да, предполагам – рече накрая и тогава се наведе и усили музиката.
Носехме се някъде по крайбрежието, когато Алек включи мигача и слезе от магистралата. Едно малко градче се издигна пред нас да ни посрещне и между сградите в далечината заблещукаха сини ивици. Зачудих се, да не би да сме се изгубили, но Алек небрежно държеше волана само с една ръка, докато с другата барабанеше по крака си в такт с музиката. Изглеждаше съвсем отпуснат, все едно много добре знаеше накъде отива, затова запазих въпросите за себе си.
Аша обаче нямаше такава вяра.
– Всичко наред ли е? – попита тя, като изправи гръб на мястото си, за да вижда по-добре през прозореца.
– Време е за обяд – бе единственото обяснение на Алек.
При споменаването на храна, стомахът ми закъркори достатъчно силно всички да го чуят въпреки музиката. Сложих ръка на корема си и го погледнах с изненада. По дяволите, по дяволите, по дяволите!, изкомандвах го аз. Той изръмжа бунтовно.
– Добре че свих насам, нали?
Просто чувах усмивката на Алек в думите му, а от задната седалка избухна смях.
– Стомахът на Фелисити определено мисли така – каза Аша.
Пуснах я покрай ушите си и се обърнах към Алек.
– Къде точно е това тук?
– Писмоу Бийч – отвърна той. – Изключително важен крайбрежен калифорнийски град.
Той сви от онова, което трябваше да е главното шосе, и минахме покрай малки кафенета, ресторанти и палми. От начина, по който му светнаха очите, разбрах, че това място не е просто изключително важно, но и сантиментално.
– Тук е израснала мама – обясни той. – С Ванеса прекарвахме летата си тук, при баба. Има едно място, наречено "Сплаш Кафе", където правят най-хубавата супа от миди. Всеки път когато отивахме към плажа, се отбивахме там. Малко е туристическо и Ванеса казваше, че го обичам само защото изглежда готино, но все пак ми е най-любимият ресторант в Писмоу.
"Сплаш Кафе" оправда очакванията. Поне що се отнася до фасадата – все още предстоеше да опитаме храната, – но ставаше съвсем ясно защо малкият Алек го е обичал толкова много. Покривът и навесът бяха яркосини и върху сградата беше монтиран сърфист, обграден от два огромни сърфа – оранжев и жълт. На едната стена бе изрисуван огромен плажен пейзаж и ако се съди по опашката, която излизаше чак от вратата, явно беше популярно място.
– По дяволите – рече Алек, когато спряхме от другата страна на улицата. – Трябваше да се сетя, че ще е претъпкано.
Свих рамене. Обещанието за вкусна храна надделяваше над неохотата ми да чакам.
– Аз нямам нищо против. Според теб колко време ще отнеме?
– Ами... не за това се притеснявам.
– А за какво? – попитах, но той не отговори. Гледаше ме и мълчеше, чакаше сама да се досетя за отговора.
– Той не иска да го забележат – каза Аша, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.
Оооо!
– Искаш ли да останеш в колата, докато ние поръчаме? – попитах аз.
– Неудобно ми е така – рече той, бузите му бяха порозовели. – Но ще имате ли нещо против?
– Изобщо. Напълно разбираме. – Още докато го изричах, осъзнах колко глупаво звучи. Сякаш имах някакво понятие какво е да си известен. – Какво ще искаш?
– Супа от миди в хлебче – каза той, а после: – Сигурна ли си, че нямаш нищо против? Винаги можем да се отбием в закусвалня по пътя.
– Алек, ти ни караш чак до Сан Франсиско. Най-малкото, което мога да направя, е да почакам на опашката за храна. — Усмихнах му се успокояващо, взех си чантата и преметнах брезентовата й дръжка над главата си.