– Добре, но преди това... — посегна към джоба си. След няколко секунди неуспешно ровене из него, той се наведе назад, повдигна се от седалката и най-сетне измъкна портфейла си. Извади чисто новичка петдесетдоларова банкнота и ми я подаде.
Пръстите ме сърбяха да я взема. Но тогава си спомних думите на Аша, че съм била обсебена от мисли за пари, затова махнах с ръка.
– Фелисити, вземи я — каза той, но аз поклатих глава и слязох от колата, преди да съм си променила решението.
Алек се обърна към Аша с банкнотата, но тя само изсумтя.
– Няма да стане.
– Бумър, идваш ли, или да поръчам нещо и за теб? – попитах, но той бе твърде погълнат от играта, за да отговори. Аша щракна с пръсти пред лицето му.
Стреснат, той примига няколко пъти и вдигна очи.
– А?
– Ама наистина – въздъхна тя. – Какво ти има?
– На кого, на мен ли? – попита той.
– Да, на теб. Кой седемнайсетгодишен играе на "Покемон"?
Той се намръщи.
– Аз ли?
– Точно. – Тя посегна и откопча колана му. – Идвай.
Бумър погледна объркано през прозореца, сякаш едва сега осъзнаваше, че сме спрели.
– Чакайте, пристигнахме ли вече?
– Дори не сме наближили – отвърна Аша, извъртайки очи. – Само ще вземем нещо за ядене. Побързай. Иначе стомахът на Фелисити ще се изяде сам.
– Ха. Моля. Ви. Се – отвърнах аз.
– Звучи болезнено. – Бумър хвърли играта си настрани. След като слезе от колата, протегна ръце и се прозя. Така изглеждаше дори по-висок и аз се зачудих как изобщо се е събрал на задната седалка. – Добре де. Да вървим да те нахраним, фъстък – рече той. Разроши косата ми и аз му пернах ръката. – Може би тогава ще пораснеш с няколко сантиметра.
Отвътре кафенето беше пъстро като отвън и опашката се движеше изненадващо бързо. След десет минута чакане вече излизахме с торба с топла храна – супи в хлебче за мен и Алек, два сандвича с риба за Бумър, пилешки пръстчета с пържени картофки за Аша. Когато прекосявахме улицата, Алек слезе от колата си. Беше сложил слънчеви очила и въпреки жегата беше облякъл суитшърт с вдигната качулка.
– Благодаря, че ми взехте храна. Наистина го оценявам.
– Няма защо – казах аз, като прехвърлих торбата от едната ръка в другата. Оказа се по-тежка, отколкото очаквах, и нямаше дръжка, затова я подпрях на хълбока си.
– Дай на мен. – Алек я взе от ръцете ми. – Колко ти дължа?
Бумър, който беше платил всичко, само махна с ръка.
– Нищо, приятел. Това е нищо в сравнение с цената на бензина.
– Не се тревожете за бензина – отвърна Алек. – Аз ви предложих да ви закарам, нали? Аз го поемам.
Аша скръсти ръце.
– Тогава супата е от нас.
Двамата се взираха един в друг със стиснати челюсти, никой не искаше да отстъпи, но когато Аша се наведе напред и присви очи, Алек въздъхна.
– Добре де — каза той. – Но от тук нататък сам ще си купувам храната, става ли?
Тя се престори, че обмисля това за миг, после му кимна рязко.
– Става.
Стомахът ми пак изръмжа и всички се обърнаха да ме погледнат. На лицето ми се появи свенлива усмивка.
– Може ли да хапнем вече, че...?
– Да — засмя се Алек. — Какво ще кажете да ядем на плажа? Знам страхотно местенце, където да седнем.
Стигнахме до плажа бързо, за две минути максимум, и се озовахме на изненадващо голям пристан. Е, не беше голям колкото общинския кей на Санта Круз, който бях видяла веднъж на една училищна екскурзия, но като се имат предвид малките размери на Писмоу — си беше направо огромен. Някъде по средата му имаше снекбар и сергия за сувенири, а в края му се виждаха рибари. Въдиците им стърчаха във въздуха като радиоантени и над тях с бриза се носеха чайки в очакване на лесна плячка.
Предполагах, че Алек ще ни поведе по пристана, но той се спусна по дървена стълбичка към пясъка под него. По плажа бяха подредени очукани маси за пикник и Алек избра най-отдалечената от хората. Настанихме се и аз се нахвърлих върху хлебната купичка, преди някой друг дори да си е отворил кутията. Супата още вдигаше пара, ала бях твърде нетърпелива да я чакам да изстине. Загребах пълна лъжица и си изгорих езика, но болката си струваше. Никога не бях вкусвала по-кремообразна супа от миди в живота си и бързо напъхах още една лъжица в устата си.
Когато вдигнах поглед, видях, че Алек ме гледа.
– Харесва ли ти?
О, не. Тъпчех се като истинско прасе. Преглътнах и бузите ми пламнаха почти толкова болезнено като гърлото ми от горещата супа.