– Прекрасна е.
Той ми се усмихна с разбиране.
– Радвам се.
След това започнах да ям бавно и мълчах. Момчетата поговориха малко за коли, но Алек изобщо не можеше да се мери с познанията на Бумър и страстта му по автомобилите. Алек погледна към мен по време на едно от особено подробните описания на порше 918 "Спайдър", първата в света хибридна суперкола, и аз разпознах изражението на лицето му. Бях го виждала милион пъти на лицето на Аша, когато Бумър се разпалеше по темата – с присвити ъгълчета на очите и свити устни, за да сдържи усмивката си. Вероятно аз също бях придобивала това изражение. Макар че излиянията на Бумър често бяха скучни, трудно беше да не сметнеш ентусиазма му за забавен.
Когато всички приключиха с храната, Аша реши да се разходи до водата, за да си натопи краката. Повлече Бумър с нея, а ние с Алек останахме.
Слънцето прежуряше. Не разбирах как Алек издържа с тази качулка. Аз вече усещах, че кожата ми започва да изгаря.
По някаква случайност из дълбините на чантата си имах шишенце със слънцезащитен крем. Сложих я на масата и започнах да вадя съдържанието си. Което не беше малко. Освен обичайните заподозрени като портмонето ми, телефона и книгите, носех и всякакви други неща: батерии за играта на Бумър, малък комплект за първа помощ, химикалки за цяло училище, резервно зарядно... Аша я наричаше чантата на Мери Попинз, защото макар да изглеждаше малка, можех да побера сума ти неща в нея.
Алек ме гледаше с вдигнати вежди, когато извадих шишенце с дезинфекциращ гел за ръце и смачкано десертче, което вероятно бе там още отпреди да свършим училище.
– И за какво точно ти е това? – Той вдигна едни клещи с плосък връх.
– За бижутата. С тях се прегъва жицата, придържат се мънистата и тем подобни – обясних аз. И тогава си спомних: – О, за малко да забравя! Имам нещо за теб.
Откопчах малкото джобче в чантата си и извадих миниатюрна торбичка с връвчица. Вътре беше гривната, която му направих и която бях приключила след смяната си в деня, когато той дойде в "Електрическа гофрета". Тази сутрин я бях опаковала с намерението да му я дам на партито.
– Заповядай.
Отворих закопчалката и му я подадох, но вместо да вземе гривната от мен, Алек си дръпна ръкава и протегна ръка. Потиснах усмивката си, наведох се над масата и я закачих на китката му. Пръстите ми се оплетоха, докато се опитвах да прекарам дървената кукичка през халката. Усещах погледа на Алек и това направи закопчаването на гривната още по-трудно. Но топчето най-сетне си влезе на мястото и аз пак седнах.
Той вдигна ръка, за по-близък оглед, и кехлибарените мъниста засияха на слънцето.
– Благодаря ти, Фелисити. Прекрасна е.
– Наистина ли? – Не можех да разбера дали е сериозен, или просто любезен.
– Да – отговори той. Вдигна се от пейката, сякаш готов да си тръгне.
По дяволите, да не би да прекалих с тая гривна? Дали го ядосах?
Но се тревожех напразно. Алек седна върху масата и ми се усмихна през рамо.
– Ела тук. – Потупа мястото до него.
Тази директна покана ме свари неподготвена, но след миг колебание отвърнах на усмивката му, избутах нещата от чантата си настрани и седнах на масата. Когато се настаних до него, коленете ни се докоснаха и кожата на крака ми настръхна. Погледнах странично към Алек, но той беше твърде зает да се взира в океана, за да забележи. Вълните бяха изненадващо големи и доста сърфисти се носеха по тях.
– Имаш добри приятели – каза той.
Огледах брега, докато не видях Бумър и Аша. Те тичаха по прибоя и се пръскаха с вода като деца. Ако останеха още малко там, някой щеше да подгизне.
Усмихнах се.
– Искаш да кажеш откачени?
– Понякога това не е лошо. Исках да кажа, че изглеждат верни приятели.
– Такива са – отвърнах. – След като Роуз си тръгна, Аша се превърна в неин заместител. Семейството на Бумър се премести в Калифорния, когато бяхме първа година в гимназията. Мисля, че не се чувстваше съвсем на място в Лос Анджелис и аз бях първата му приятелка, затова сме много близки. Може да са луди, но са невероятни. Късметлийка съм, че ги имам.
Алек помълча за миг.
– Забелязал съм – рече накрая, – че когато хората имат истински приятели, то е, защото са ги заслужили.
Сведох глава, тъй като зверски се изчервих.
– Благодаря ти, Алек. Твоите приятели изглеждат... – замълчах, не можех да измисля подходящо прилагателно. Исках да кажа нещо мило, но си спомних единствено похотливите коментари на Джей Джей, как се притесних от Стела и колко се смутих.
– Малко повече от откачени? – предположи той. Аз стиснах устни и опитах да не се усмихвам. Това беше съвършеното описание, но не смятах да го признавам. Изглежда, мнението ми за приятелите му беше по-очевидно, отколкото си мислех, защото Алек се засмя. – За мен те са по-скоро семейство, отколкото приятели, затова предполагам, че си пазят територията.