– Какво ще кажеш за това – каза Алек. – Аз ще ти дам ключовете в замяна на играта. Не съм играл на такава от години.
Лицето на Бумър светна, сякаш Алек му беше казал, че е спечелил от лотарията.
– Значи имаме сделка. – Той му подаде лилавия "Гейм Бой". В замяна Алек му хвърли ключовете за колата.
Аша се наведе напред.
– Само на мен ли ми се струва – прошепна тя, – или Бумър наистина си мисли, че му подаряват колата?
И двете изсумтяхме.
Отново потеглихме, аз извадих учебника от чантата си и се опитвах да уча, но не можех да се концентрирам. Алек седеше на задната седалка до мен и играеше на играта на Бумър, а цялото ми тяло сякаш съзнаваше близостта му. Всеки път мислите ми политаха към него и трябваше да препрочитам пасажите. Когато изминаха двайсет минути и не бях изчела дори една глава, хвърлих учебника на седалката между нас. Алек вдигна поглед от играта.
– Извинявай – казах му, но той махна с ръка.
– Няма нищо. И без това закръглих резултата на Бумър.
– Какво? – Бумър се обърна и зяпна от изумление. – Хванал си Чанси? Стига бе! Опитвам се да хвана проклетото нещо от три седмици!
– Бумър! – извика Аша, когато колата започна да се отклонява към съседната лента. – Гледай пътя.
Алек само се усмихна и остави играта. После извади телефона си и ми предложи едната слушалка. Взех я, без да се замисля. Също като в градината, неговата изскочи от ухото му и двамата се засмяхме. Този път обаче Алек не се поколеба да се приближи до мен. Разкопча колана си и се плъзна към другия колан в средата на седалката.
– Искам да ми кажеш искреното си мнение за тази група – рече той, докато превърташе музикалната си библиотека. – Казват се "Рейнинг Булите". Това е демо версията им.
Когато пусна песента, аз запуших празното си ухо, за да чувам по-добре и да се концентрирам. Песента беше бърза и ритмична, с шумни китари и изобщо рокаджийска. Напомниха ми малко на "Хартбрейкърс"... само че в момичешка версия. Алек не каза нищо, когато демото свърши. Просто ме погледна.
– Не бяха това, което очаквах – казах, като извадих слушалката, за да можем да говорим, – но много ми харесаха.
– Така ли?
Кимнах.
– Светът има нужда от повече невероятни мадами рокаджийки.
– Татко се колебае дали да подпише с тях. Казва, че не ставали много за радиото, затова по-скоро клони към "не", но аз се опитвам да го убедя.
– Те приятелки ли са ти?
– Всъщност не сме се срещали — отвърна той. – Но се опитвам да навляза в продукцията на музикалния бизнес. Харесва ми да откриваш нов талант и да работиш с други музиканти.
– Опитваш се? – Алек беше част от успешна група и баща му притежаваше звукозаписната компания. Колко ли трудно би било да влезе в продукцията?
– Да кажем, че с баща ми не сме на едно мнение, когато опре до творчески решения.
– Значи, не ти вярва.
– По-скоро си има свое схващане за управлението на бизнеса и не обича да се отклонява от него – каза Алек. – Но миналия месец го убедих да ми позволи да продуцирам запис за нов клиент.
– Това е невероятно!
– Благодаря, наистина много се вълнувам. – Той ми даде знак да сложа пак слушалката. – А сега... какво ще кажеш да ти пусна още малко демота?
И така, продължихме към Сан Франсиско, приближавахме се към Роуз и към отговорите, от които отчаяно се нуждаех, а Алек ме заливаше с музика. За разлика от плейлистите, които ми беше пускал през деня, нито една от тези мелодии не ми беше позната, пито пък текстовете, но изобщо не ме беше грижа. Всеки път щом чуех нова песен, имах чувството, че се сдобивам с още едно парченце от пъзела, който Алек Уилямс представляваше.
Скоро след като напуснахме Пизмоу, спряхме на една бензиностанция. Както обеща, Алек не ни позволи да платим за бензина. Докато той зареди, Аша и Бумър се заеха да ни запасят със закуски, за да не трябва да спираме за вечеря. Бяха по средата на паркинга, когато Аша се обърна.
– За теб както обикновено ли? – извика тя. Все още вървеше след Бумър, но заднешком и очакваше отговора ми.
– Да, и нещо с кофеин. – Грабнах четката от кофата, закачена до колонката за бензин, и казах на Алек: – Сигурен ли си, че не искаш нищо?
Той вече беше свалил капачката на резервоара и започна да зарежда.
– Не, няма нужда.
– Добре, но не поглеждай към мен, когато огладнееш — подразних го аз. – Това момиче не си дава чипса.
Преди да отговори, телефонът му иззвъня.
– Извинявай – каза той и го извади от джоба си. Не си направи труда да погледне екрана. – Ало? – Човекът в другия край отговори и който и да беше, накара Алек да се намръщи. Той слуша известно време. – Нещо изскочи – каза с така равен глас, сякаш онзи, с когото говореше, изцеди цялата му жизненост.