Не откъсвах поглед от предното стъкло, търках едно място, което вече беше чисто, и се опитвах да изглеждам напълно незаинтересувана от разговора му. А всъщност направо ми се искаше да го пусне на говорител.
– Това какво общо има? И между другото, не е моя работа да уреждам твоите сделки. Аз правя само подготовката.
Онзи явно започна да крещи. Алек отдръпна телефона и аз дочух приглушените викове. Алек го остави да се дере цяла минута, преди накрая да го прекъсне:
– Кинг – Кинг! – Лицето му посърна, сякаш това го бе лишило от всичките му сили и беше твърде изтощен, за да се бори. – Съжалявам, добре? Обещавам, че ще ти се реванширам... Е, не. Не веднага. Аз, ами, не съм в града.
Дали Алек имаше някакви проблеми с този Кинг, защото ми бе предложил да ме закара до Сан Франсиско? Сковах се от тази мисъл. Оставих чистачката в кофата със сива вода и се отдалечих. Разговорът на Алек продължи още трийсетина секунди и аз тръгнах към колата едва когато той прибра гневно телефона в джоба си. Изчаках го да каже нещо, но той само се взираше в преминаващите по пътя коли, сякаш ме нямаше.
Гледай си твоята работа, Фелисити. Ако иска да ти каже, ще ти каже...
Опитах се да си държа езика зад зъбите, но напрежението във въздуха между нас нарастваше като невидима стена. Исках да я съборя, преди Алек да се е затворил зад нея.
– Е – казах предпазливо. – Кой е Кинг? Бизнес партньор ли?
Той изсумтя.
– Кинг е баща ми.
Направо хлъцнах.
– Наричаш баща си Кинг? – Беше ми споменал, че баща му е твърде властен... но да кара сина си да го нарича крал? Това беше просто нелепо.
– Така се казва – обясни ми той. – Джонатан Кинг Уилямс. Не знам какво си е мислила баба ми, когато му е дала това име. Но изглежда е знаела какво прави. Много му отива.
– Ядосан ти е, че не отиде на партито, нали?
Алек издиша през нос и кимна отсечено.
Лицето ми посърна.
– Алек, съжалявам. Не исках да те откъсвам от работата ти.
– Не се извинявай – рече той. – Не си виновна ти, че баща ми е гадняр.
Чудех се какво да кажа, но мислите и думите ми бяха пропити с вина. Изглежда и Алек беше потънал в своите мисли, защото и двамата мълчахме. Резервоарът се напълни точно когато вратата на бензиностанцията се отвори.
– Вижте кой идва! – изкрещя Бумър с мегафонния си глас. Носеше огромен пакет бонбони над главата си като Лойд Доблър в "Кажи нещо". Усмивката разкриваше както зъбите, така и ентусиазма му. Аша го следваше. В едната си ръка държеше картонена табличка със скрежина, сода и кафе. В другата стискаше найлонова торба, в която вероятно беше моят чипс и нейният "Поп Рокс", или каквито там снаксове бяха накупили.
– Готови ли сме да тръгваме? – попита тя.
Алек закачи пистолета на колонката и кимна. После попита Бумър:
– Още ли искаш да караш?
Гледах приятелите си, за да видя дали ще усетят настроението на Алек. Не го усетиха.
Бумър пак се ухили.
– Определено. Хайде да скачаме.
Остатъкът от следобеда отлетя. По някое време, след като тръгнахме от бензиностанцията, Алек посочи град Салинас, покрай който минахме. Каза ми, че бил родното място на Джон Стайнбек и че в много от романите му действието се развива в този град, като "За мишките и хората" и "На изток от рая". Стайнбек не беше сред любимите ми романисти, но това, че Алек бе запомнил обичта ми към американската литература, ми бе достатъчно, за да се усмихвам до края на пътуването.
По някое време сигурно съм задрямала, защото се събудих, когато чух как някой тихо шепне името ми:
– Фелисити, събуди се. Почти стигнахме.
Отворих очи и примигнах объркано. Последното, което помнех, бе, че слушам музика с Алек, а слънцето залязваше. Сега тъмносини и лилави оттенъци бяха прогонили слънчевата светлина. Вдигнах глава. Вратът ми се беше схванал от неудобния ъгъл и косата ми се беше залепила по бузата. Протегнах се и...
О, господи!
Бях спала на рамото на Алек.
Ами ако съм хъркала? Или по-лошо – ако съм му олигавила тениската!
– Извинявай – промърморих, бързо се изправих и избърсах уста.
Усетих как той свива рамене до мен.
– Не ми пречеше. – Тъкмо навиваше кабела на слушалките около телефона си и когато приключи, срещна погледа ми с усмивка. – Добре ли спа?
Бузите ми пламнаха и аз кимнах.
– Къде сме?
– Точно влизаме в града – отговори Бумър. Когато погледнах през прозореца, видях Сан Франсиско да се извисява пред нас, блещукайки на фона на тъмното небе. – Нямам представа къде отивам – продължи той. – Можеш ли да ми дадеш точен адрес? Аша ще го набере на джипиеса.