– Ами... – Имаше си причина винаги мен да назначават за навигатор. Аша и Бумър се караха като някоя свадлива двойка от "Невероятна надпревара", когато тя беше на пост. – Сигурен ли си? – попитах и извадих най-скорошното от писмата на Роуз от чантата си.
– О, просто го дай – каза Аша, като грабна плика от мен.
Двайсет минути по-късно пристигнахме в квартал Хейт-Ашбъри и след няколко погрешни завоя Бумър най-сетне намери улицата. Дори нощем този квартал беше пъстър. Всички къщи бяха във викториански стил и боядисани в шантави комбинации, като например светлозелено, кафеникаво и магента или лилаво, жълто и циан. Бумър спря пред светлорозова къща с акценти в нюанси на червеното и изключи двигателя.
– Това е къщата – рече той.
За миг всички притихнахме, докато я гледахме. Тревата отпред беше избуяла, а растението в саксията на върха на стълбите ми се стори неспасяемо. Поради това изглеждаше, че никой не живее тук от доста време. Но на верандата светеше.
Моля те, нека има някого. Моля те, нека Роуз е тук.
– Цяла нощ ли ще седим в колата? – попита Аша. Тя разкопча колана си и отвори вратата. – Да вървим. От цял час ми се пишка.
Пръстите ми докоснаха вратата на колата с намерението да я последвам, но по някаква причина не успях да отворя, камо ли да откъсна очи от къщата пред нас. Мисълта, че по някое време Роуз е живяла тук, ме поразяваше. Повече от четири години си бях представяла безброй места, където може да бъде – малък едностаен апартамент в Ню Йорк или бунгало някъде на плажа на Карибите, – но те винаги бяха някак неясни и абстрактни, като сцена от сън. А това тук беше истинска къща, където тя бе яла, спала и живяла.
Една ръка докосна рамото ми и макар че допирът бе съвсем лек, усетих болка заради изгорялата от слънцето кожа.
– Фелисити? – попита Алек. – Добре ли си?
Кимнах, все още взирайки се през прозореца.
– Сигурна ли си? Знам, че вероятно си доста нервна. Ако не си готова – той спря за миг, избирайки внимателно думите си, – сигурен съм, че Аша или Бумър с радост ще почукат вместо теб.
– Знам – отвърнах, когато най-сетне се пробудих от унеса си. Отърсих се от мъглата и му се усмихнах. – Благодаря ти, но трябва да го направя сама.
Алек кимна.
След като си поех дълбоко дъх, принудих тялото си да се раздвижи. Слязох от колата и тръгнах към предните стъпала, а Аша, Бумър и Алек ме следваха. Преди да изгубя кураж или пък инерция, или каквото там ме бе задвижило в колата, натиснах звънеца. Последва дълга тишина и с всяка секунда сърцето ми бумтеше малко по-силно в гърдите. Точно когато щях да се откажа, лампата в коридора светна. Някой отключи и вратата се отвори.
– Дънкан, ако отново си се натряскал, няма да... – Момичето спря насред изречението, когато осъзна, че не сме Дънкан. – О, здравейте. – Къдравата й коса беше сплетена на плитка, а лицето й бе червено и лъскаво, сякаш наскоро го беше почиствала. Носеше очила и бе облечена с долнище на пижама, потниче и копринено кимоно.
Тя придърпа кимоното на гърдите си.
– Какво обичате?
Познавах това момиче, но не можех да си спомня откъде. Затърсих в ума си някаква връзка, докато не си спомних футболистката, с която Роуз беше приятелка, преди да напусне отбора през първата година в гимназията.
– Келси? – попитах, пристъпвайки напред. – Ти ли си? Келси нагласи очилата, присви очи към мен и ме позна.
– Фелисити Лион? О, боже господи! Не мога да повярвам. Толкова си пораснала.
Надеждите ми нараснаха, когато видях приятелката на сестра ми.
– Благодаря ти, Келси. Радвам се да те видя. Питах се дали... Роуз тук ли е?
– Сестра ти ли? – смръщи се тя. – Не, не съм я виждала, откакто замина.
Сърцето ми се сви.
Закъснях. Вече е заминала.
– Но е била тук, нали? – попита Аша, пристъпвайки напред. – Кога замина?
– Ами преди седмица. Защо, станало ли е нещо?
Прехапах устна, не знаех да плача ли, или да се смея. Бях я изпуснала само с няколко дни, период от време, който изглеждаше нищожен пред четирите години, в които я нямаше... но тя е била тук. Келси я беше видяла. Тя беше жива. Примигвах няколко пъти да прогоня сълзите и казах:
– Келси, нямам вест от Роуз, откакто навърши осемнайсет.
– Какво? – ахна тя и притисна ръка към устата си. – Но как е възможно? Нищо такова не ми е споменавала. Всъщност ми даде да ти изпратя едно писмо, когато заминаваше. – Тя отвори мрежестата врата, която ни разделяше. – Защо не влезете, за да поговорим.