Четиримата пристъпихме вътре и тя ни поведе по коридора към уютна дневна с непасващи си мебели. Аша помоли да използва банята и след като й показа къде е, Келси попита:
– Какво ще кажете да сложа кафе? — Сякаш знаеше, че нощта ще е дълга.
Изтощена от цял ден път, аз потънах в един огромен диван. Бумър се тръшна до мен, прегърна ме през раменете и ме стисна бързо, за подкрепа, докато Алек се настани на люлеещ се стол с одеяло на облегалката.
Зачакахме в мълчание. Аша се върна първа, а накрая и Келси се появи с поднос чаши, мляко и захар. Остави ги на масичката за кафе и се настани в едно кресло.
– Разкажи ми всичко – каза тя.
И аз го направих. Започнах с представянето – Келси вдигна вежда, когато споменах Алек, но не попита нищо – и после обясних как Роуз изчезна на рождения си ден и как едва сега съм открила писмата, които ми е изпращала, скрити под леглото на мама.
– Охо – рече Келси, клатейки глава, когато приключих. – Знаех, че на Роуз не й е леко, докато бяхме в гимназията, но нямах представа, че е избягала. Изгубихме връзка, след като напусна отбора по футбол.
– И как така дойде да живее при теб? – Отчаяно исках да науча как са се свързали отново, след като собствените ми опити да открия Роуз не бяха дали резултат. Тя нямаше Фейсбук или Туитър и дори в Гугъл нищо не се откриваше.
– Роуз никога не е живяла при мен – обясни Келси. – Не мога да си спомня дали дойде по работа, или просто на гости, но остана няколко дни в града. Срещнахме се напълно случайно. Видях я на улицата и прекарахме целия ден заедно. Иска ми се да можех да ти кажа повече, но само това знам.
Нещо студено и остро се беше свило в стомаха ми, като намотка бодлива тел. Това ли беше? Бяхме изминали целия този път, за да открием това? Че сестра ми е била за няколко дни в Сан Франсиско? Защо изобщо си бях въобразила, че пътуването дотук е добра идея? Та това бе прибързано и безразсъдно решение, каквото Роуз би взела. Не аз.
Бумър се наведе напред, облегна лакти на коленете си и събра длани.
– Имаш ли представа къде може да е сега?
– Мисля, че живее в Сиатъл – отговори Келси. – Попитах за някакъв адрес, в случай че върнат писмото ти. Чакай. Нека го донеса. – Тя изчезна пак към кухнята и се върна с листче хартия. Подаде ми една стара касова бележка с измачкани крайчета, на която беше написан адрес с яркорозово мастило.
Всички притихнаха, докато аз се взирах в него. Когато измина цяла минута и аз не бях продумала, Алек заговори:
– Трябва да отидем.
Погледнах го сепната.
– Къде? В Сиатъл ли?
Той кимна.
– Ооо, абсолютно! – рече Аша, преди да отговоря. – Обичам Сиатъл. Братовчед ми живее там. Миналата година с Рия му ходихме на гости и той ни заведе в Сиатъл Сентър, за да видим онази стъклена изложба на един прочут художник. Не му помня името. Беше като... Чолула, или нещо подобно.
– Лютият сос? – попита Бумър и Алек се изкашля, за да прикрие смеха си.
Аша се почеса по главата и бузите й се зачервиха.
– Знаех си, че не беше така.
– Да нямаш предвид Дейл Чихули? – попита Келси.
– Да, него – каза тя, щракайки с пръсти. – Имаше градина и много галерии, изпълнени с цветните стъклени скулптури. Дори не знам как да ги опиша, но бяха като от друга планета или от книжка на доктор Сус. Братовчед ни ни заведе на наистина готини места, но това ми хареса най-много и... – Тя спря да дърдори и усмивката й се стопи, погледна към Бумър. – Утре не трябва да гледаш Кевин, нали?
– Не. Татко ще го води на риба. Аз съм навит за Сиатъл, ако останалите искат.
– Страхотно. – Аша плесна с ръце и се обърна към мен. – Фелисити? Ами ти? Защо мълчиш така?
– Не знам, Аша... – Не исках да видя как усмивката й отново помръква, затова сведох поглед към касовата бележка.
Когато Келси спомена за Сиатъл, усетих искрица надежда, но сега, като гледах почерка на Роуз, той само ми напомни, че сестра ми вече не е част от живота ми. Тя очевидно бягаше от нещо. Дали от лошите си отношения с мама, от болката заради татко, или от по-голям проблем, за който не знаех, нямаше значение. Но явно не бях достатъчно важна, за да бъда включена в живота й. Разбира се, беше ми написала писмата, но колкото повече мислех за тях, толкова повече осъзнавах, че не са достатъчни. Защо не бе отделила време да се обади по телефона или да дойде? Защо се бе измъкнала от живота ми посред нощ?
– Какво означава това? — попита Аша с нещо средно между обвинение и тревога. Аз стиснах устни. – Фел? – повиши глас тя.