Притиснах ръце към лицето си и въздъхнах.
– Това означава, че според мен не е добра идея.
Никой не каза нищо, затова надникнах между пръстите си. Аша ме гледаше зяпнала, сякаш бях ударила бебе или съборила баба й, а Бумър беше наклонил смръщен глава.
И Алек. Обикновено изражението му бе неразгадаемо, той внимателно криеше мислите и чувствата си, но явно отговорът ми свари и него неподготвен. Беше отворил широко очи, със смръщено чело и леко отворени устни.
Беше притеснен. За мен.
Когато го погледнах, усетих нуждата да им обясня.
– В неделя съм на работа. Няма начин да стигнем до Сиатъл и да се върнем в Ел Ей дотогава.
– Обади се, че си болна – предложи Бумър. Той прекара ръка през гъстите си къдрици, сякаш все още се опитваше да проумее внезапната промяна у мен. – Аз постоянно го правя. Кажи, че имаш стомашно разстройство или стрептококова инфекция на гърлото. Просто трябва да е достатъчно гадно, за да не искат да припарваш до тях.
– Не мога – поклатих глава. – Дейзи ще разбере, че лъжа. Не искам да ме уволни.
– Ще си намериш друга работа. – Той сви едното си рамо. – Чудо голямо.
Лесно му беше да го каже. Бумър имаше лошия навик да си сменя работата като носна кърпа. Само за последния месец беше работил на три различни места.
– Да – съгласи се Аша, включвайки се отново в разговора, щом се възстанови от шока. – Не е ли по-важно да намерим Роуз?
– Ами да. Но мама дори не знае, че ме няма. Ще откачи, когато разбере.
– Но ти нямаше да си тук, ако тя не беше скрила писмата. – Аша изду бузата си с език и пое дълбоко дъх. Почти я виждах как редактира думите в главата си в опит да остане цивилизована и овладяна. – Не схващам, Фелисити. Ти умираше да разбереш какво е станало със сестра ти, а сега, когато имаш шанс, просто се отказваш?
– Не е така. – Знаех, че е ядосана. Разбирах и че говори така от съпричастност, но знаех също и че единствено човек, който е преживял това, което бях преживяла аз – ужас, мъка и предателство, – ще разбере как се чувствам.
– Наистина ли? Защото точно така изглежда.
Замислих се как да им обясня.
– Права си – казах на Аша и очите й светнаха. – Аз наистина исках да разбера какво се е случило с Роуз. – Замълчах, гледах как раменете й увисват, когато осъзна, че използвам минало време. – Но ми бе нужно само едно пътуване, което не доведе до нищо, за да осъзная, че може би не е трябвало. Бях ужасена, че с нея се е случило нещо лошо, че по някаква причина не е могла да си дойде у дома. Но сега знам, че е добре и очевидно не иска да има нищо общо с мен. Не смятам, че се отказвам. По-скоро приемам реалността.
Аша въздъхна, дълга, измъчена въздишка, която казваше: "Невъзможна си". Когато не отговори с друг добре конструиран аргумент, реших, че съм спечелила.
– Но дали? – попита Алек, тихият му глас разкъса мълчанието.
– Какво дали?
– Дали е очевидно, че тя не иска да има нищо общо с теб? – Бях готова с отговор, но Алек продължи: – Може би писмата й изглеждат незначителни на фона на времето, което си прекарала в неведение, но аз мисля, че щеше да се чувстваш по-различно, ако ги беше получила, когато е трябвало. Не знам какво ти е написала и не претендирам, че разбирам какво изпитваш, но видях, че са голяма купчина. Стигат да напълнят цяла книга. Човек, на когото не му пука, няма да отдели толкова време и усилия, за да ги напише.
Затворих очи.
– Четири години, Алек. Не съм я виждала, откакто бях на тринайсет. Ти как би се чувствал, ако Ванеса просто си тръгне?
– Сигурен съм, че ще съм наранен и разстроен като теб, но за човек, който отчаяно иска да получи отговори, ти като че ли си твърде готова да стигаш до заключения и без тях.
Нямаше какво да кажа на това, не можех да измисля друго оправдание. Защото той беше прав, разбира се. Проклет да е и той, и красивите му проницателни очи.
– Ако ще помогне – обади се колебливо Кейси, – добре сте дошли да пренощувате тук. – Тя кимна към стълбите. Има две свободни спални и кабинет с разтегателен диван. Има достатъчно място за всички.
– Хайде, Фелисити – обади се Аша. – Просто кажи "да". Можем да преспим тук и да потеглим на сутринта.
Погледът ми почти инстинктивно се отклони към Алек и той ми кимна леко и окуражително. Все още искаше да ми помогне. Щяхме да намерим сестра ми и аз щях да получа моите отговори.
– Добре – отвърнах, като вдигнах ръце в знак, че се предавам. – Може да отидем до Сиатъл.
Аша нямаше нужда от повече. Стана от дивана и се протегна.
– Момчета, някой от вас ще ми помогне ли да си вземем нещата от багажника? Тялото ми се нуждае от легло, пронто.