След като колата беше разтоварена, Келси ни показа горния етаж. Въпреки че бях подремнала, клепачите ми натежаваха, докато се изкачвах по скърцащото дървено стълбище. С Аша се настанихме в стаята за гости, в която имаше голямо легло, и оставихме Алек и Бумър да се разберат за другото легло и дивана. Като го знаех какъв е, Алек едва ли щеше да се разправя с Бумър относно настаняването.
– Благодаря ви, че дойдохте с мен днес – прошепнах на Аша, след като облякохме пижамите и си легнахме. – И, знаеш ли, благодаря ти, че беше така дразнещо настоятелна и ме вразуми.
Тя посегна и ми стисна ръката.
– Че за какво са сестрите?
Глава 11
Събудих се от топлината на изгряващото слънце по лицето ми и в празно легло.
С Аша си гостувахме с преспиване от години и знаех, че не спи леко. По-скоро спеше буйно. Най-често се будех от някой размахан лакът или коляно. И на сутринта възглавниците бяха на пода, като ранени войници на бойното поле, а чаршафите – намачкани и смъкнати от ъглите на матрака.
Но тази сутрин другата половина на леглото не приличаше на бойно поле. Завивката й бе съвсем леко набръчкана, възглавниците – подредени, а чаршафите – недокоснати. Може би беше толкова изтощена от пътуването, че не й бяха останали сили за обичайното въртене и мятане? Или пък не можеше да заспи в чуждо легло?
Какъвто и да беше случаят, най-вероятно бе излязла да тича и аз исках да се изкъпя, преди да се е върнала. Какво още бях научила през годините ли? Аша имаше дарбата да използва цялата топла вода.
Клекнах до чантата си и зарових из оскъдните си притежания, за да извадя дрехи. Най-добрият ми вариант беше обикновена бяла рокля с колан на кръста. Надявах се, че няма да изглежда нелепо с гуменките. Преметнах я на ръката си, грабнах тоалетния си несеcep и излязох в коридора. Докато вървях към банята, чух глас:
– Не разбирам защо си толкова ядосан за това. Нали казах, че съжалявам.
Беше Алек. Звучеше разстроен. Вратата на кабинета бе открехната, но аз знаех, че това е личен разговор. Ускорих крачка с намерението да мина бързо покрай стаята му, но следващите му думи ме накараха да спра.
– С Вайолет сме гъсти, затова не смятам, че има такова значение.
Нима говореше за Вайолет Джеймс? Наведох се напред и наострих уши.
– Какво? – възкликна той, гласът му стана рязък. – Моят егоизъм ли? Ти сериозно ли говориш? – Настъпи дълга пауза, а после: – Но ние се разбрахме. Направих всичко, което поиска! – Пак пауза. – Не, не ми пробутвай тези глупости. Поредните лъжи... Да, както и да е. Майната ти.
Следващите няколко секунди изминаха в тишина и аз осъзнах, че разговорът е приключил. Бързо се изправих. Ама ти сериозно ли подслушваше Алек? Засрамена от себе си, започнах да се измъквам. Защото, ама честно – колко ли ужасно щеше да е да ме хване да слухтя пред вратата му?
– Здрасти, Вай. Аз съм – каза той внезапно и аз пак застинах. – Знам, че си тръгнала за Париж тази сутрин, но можеш ли да ми се обадиш, когато чуеш съобщението? Трябва да поговорим. Липсваш ми. Чао.
Поех дълбоко дъх. Вай? Не си ги представях чак толкова близки, че да си говорят на галено. Колко ли гъсти бяха?
Чух движение в стаята на Алек и преди да имам време да обмисля добре чутото, той отвори вратата. За част от секундата стояхме там и се взирахме един в друг.
Алек бе от хората, които приличат на излезли от списание: съвършена коса, съвършени дрехи, съвършена усмивка. Не можех да си го представя във вид, негоден за снимки, но сега изглеждаше по-човешки от всякога. Беше със спортни шорти и бяла, леко износена тениска. Но по-смайващото от това, че го виждах с дрехите, които спеше, беше състоянието на косата му. Тя винаги беше подредена, като пластмасовите кичури на куклата Кен – пригладени назад, всеки на мястото си. Но не и днес. Платинени шипчета стърчаха във всички посоки, сякаш се беше борил с възглавницата и бе загубил битката. Така изглеждаше по-млад и някак по-сладък, отколкото можех да понеса.
– Фелисити? – смръщи се той. – Какво правиш?
Изкривих лице, когато срамът ме заля.
– Ами, здрасти. Извинявай, че се натрапвам, но чух, че си станал и.... – Не успявах да измисля добро извинение, защото бе твърде рано сутринта и мозъкът ми още не работеше на пълни обороти. Трябваше ми дневната доза кофеин. О, кафе! – Надолу по улицата има кафене. Видях го, когато идвахме снощи. Мислех си да взема кафе за всички. Като благодарност към Келси. Искаш ли да дойдеш с мен?
– Абсолютно.
– Супер. Ще се изкъпя, преди Аша да превземе банята. Дай ми половин час?