Въздъхнах в отговор, но продължих да вървя.
Той мълча до края на сутрешната ни разходка, за което му бях благодарна. Знаех, че се опитва да измисли какво да каже, за да ме разведри, но компанията му беше достатъчна утеха. Когато стигнахме до края на улицата, гневът и объркването, които вилнееха из мен, бяха утихнали и едва тогава осъзнах, че ръката ми е в неговата.
Погледнах към преплетените ни пръсти и внезапно си помислих, че сигурно изглеждаме като двойка. Което ме накара да се запитам какво точно бяхме един за друг. Повече от приятели очевидно. Нямаше начин да отрека връзката, която усещах с него. Но в същото време се познавахме съвсем отскоро. После идваше въпросът кой е той всъщност, защото въпреки че искрата между нас бе разцъфнала в нещо повече, тази връзка като че ли нямаше да продължи дълго. Не и при неговата кариера. Освен това аз трябваше да мисля за колежа и за бъдещето си. Беше ли практично да започвам връзка на този етап от живота си?
Как може да мисля за такива неща, смешна съм.
Бях потънала в мисли, но звънецът над вратата на "Кофи Крю" ме върна в настоящето. Заведението бе относително празно за събота сутрин. Единствените клиенти бяха двойка, която си раздели кифличка с боровинки, и възрастен мъж, който четеше вестник. Един отегчен на вид служител вдиша очи от телефона си, когато приближихме до плота.
– Ти какво ще искаш? – попита Алек, оглеждаше стъклената витрина, изпълнена със сладкиши.
Погледнах към менюто над нас.
– Ще взема айскафе и плодово парфе – избрах аз първото, което видях.
– Нещо за предателите? – пошегува се той.
Свих устни. Изкуших се да кажа "не", но никой не заслужаваше да бъде лишен от сутрешното си кафе.
– Да им вземем по едно черно кафе.
– Добре. – Той огледа асортимента от печива още малко и тръгна към касата. Момчето зад плота все още бе съсредоточено в телефона си, затова Алек се прокашля.
– Хм, здравейте. Може ли едно голямо айскафе, две големи черни кафета, еспресо и едно от тези парфета, геврек с шоколадови парченца и кутия мъфини асорти? О, и крема сирене.
Момчето вдигна вежда, сякаш изненадано от дългата поръчка на Алек, но се зае за работа, без да каже и дума. Когато приключи, намерихме една маса на тротоара и закусихме на слънце.
– Е – каза Алек, като разчупи геврека си. – Какво по-конкретно те безпокои в това, че Аша и Бумър са гаджета?
Замислих се над въпроса му и докато стигна до отговора, той беше омахал половината ми парфе.
– Не ме разстройва това, че са гаджета. А че скриха от мен. Чувствам го някак... не знам, като предателство?
Алек кимна, но каза:
– Те те обичат, Филисити. Много. Съмнявам се, че са искали да те наранят.
– Зная. – Това беше вярно – Аша и Бумър никога не биха ми навредили. – Просто не разбирам защо са го пазили в тайна. Все едно аз не искам да са щастливи. Да не би да са смятали, че ще се разстроя?
– Но ти се разстрои. – Той отвори кутията с крема сирене.
– Не защото са заедно. А защото не са ми вярвали, че ще се радвам за тях.
– Не мисля, че става дума за доверие, Фел.
Още думи на огорчение напираха да излязат от устата ми, но се спрях. Той ме беше нарекъл на галено име. Не Фелисити, просто Фел, и това ме разтопи.
Въздъхнах и оставих огорчението да си иде.
– Тогава какво, Алек?
– Вероятно са се страхували. Както да не те наранят, така и да не провалят приятелството ви.
– Тогава какво да правя?
– Говори с тях.
– Е, това го знаех. Не мога да ги избягвам вечно. Все пак ще сме в колата целия ден.
– Винаги можем да ги оставим в Сан Франсиско – заяви той и изглеждаше толкова сериозен, че за малко да му повярвам. – Или да ги вържем в багажника. Каквото предпочиташ.
По пътя на връщане мълчахме и когато стигнахме до червено-розовата къща, имах чувството, че някой е изстрелял стоманено топче от пинбол в гърдите ми. Двете влюбени гълъбчета седяха на стъпалата. Аша бе подпряла брадичка на ръцете си и изглеждаше крайно нещастна.
Усетих как пръсти леко докосват опакото на дланта ми.
– Не се тревожи – каза Алек. – Всичко ще е наред.
Много се надявах да е така. Иначе това щеше да е доста дълго пътуване. Кимнах му, преди да тръгна към приятелите си.
Никой не заговори, когато застанах пред стълбите. Бумър някак успяваше да изглежда по-дребен, докато седеше зад Аша. Посегна напред и хвана ръката й, а тя въздъхна накъсано, когато пръстите им се преплетоха. Очите й блестяха и като видях, че най-добрата ми приятелка е на път да се разплаче, гърлото ми се сви.