Какво можех да кажа, за да прогоня напрежението? Всичко беше толкова неловко и не знаех как да започна разговора.
Бумър прочисти гърлото си и каза:
– Ние много съжаляваме, Фелисити.
Въздъхнах дълбоко.
– Да, аз също.
– Моля те, не се извинявай – каза Аша. – Само ще се почувствам още по-виновна.
– Но аз съжалявам – казах. – Развиках ви се, без да ви дам възможност да...
– Не. Ние сме тези, които трябва да се извиняваме. Не биваше да крием нещо толкова важно от теб.
– Много искахме да ти кажем – добави Бумър. – Просто... Не знаехме... – Гласът му затихна и той приглади косата си назад. – Нямаше подходящ начин. Щяхме да ти кажем вчера, когато дойдохме у вас, но ти ни показа писмата и моментът не изглеждаше подходящ.
Взирах се в декоративната червена ивица на къщата, докато осмислях извинението му.
– Разбирам. Наистина, но ми се ще да не ви е било толкова страх да ми кажете, защото аз наистина се радвам за вас.
– Тази сутрин не изглеждаше много радостна – каза Бумър.
– Да, така е... беше шок.
– И за нас. И връзката ни, и това, че... ни хвана.
Връзката ни.
– Е... – казах бавно. – Как се случи?
Бумър сви лениво рамене.
– Не знам. Просто се случи.
Аша се намръщи заради отговора му.
– Фелисити, не ме разбирай погрешно, но покрай ученето, работата ти в закусвалнята и доброволческата работа... нямаше много време за излизане. Помниш ли дори кога за последно сме си правили понеделнишка киновечер тримата?
Потрепнах.
– Май беше в началото на месеца?
– Беше през май.
Господи. Наистина ли е минало толкова време?
– Аз съм ужасна приятелка – казах и увесих глава.
– Не, не! – възкликна Аша. – Ние разбираме, Фел. Наистина, разбираме. Знаем, че за теб е най-важно да влезеш в Харвард, и докато си заета с това, с Бумър започнахме да движим соло, и... не знам, просто се случи.
– Е... от кога? – Гласът ми беше изтънял от притеснение. Не бях съвсем сигурна дали искам да чуя отговора.
Сега беше ред на Аша да потрепне.
– От юни.
Примигнах към тях.
– Ама вие сте гаджета от два месеца.
– Технически започнахме преди няколко седмици. Ако трябва да сме точни, преди четиринайсет дни – каза бързо тя. – Преди това просто се размотавахме и тем подобни.
Вдигнах ръка.
– Добре, спри. – Не исках да чувам как са се размотавали. – Информацията ми дойде в повече.
Всички се взирахме един в друг, докато на устните не се появи срамежлива усмивка. Той започна да се смее. И после, сякаш напълно несъзнателно, и аз започнах да се смея. Като разтапящо се езеро, напрежението, което ни разделяше, се разпука и изчезна. Аша стана от стълбите и ме прегърна.
– Сигурна ли си, че си добре? – прошепна тя. – Не искам това да развали отношенията ни.
Прегърнах я силно, преди да се отдръпна.
– Разбира се, Аша. И без това не мога да ви се сърдя вечно, магарета такива. – Тя се ухили в отговор и аз бързо добавих: – Но може би трябва да поизчакаш с подробностите за целувките, докато свикна малко.
Обикновено Аша изпадаше в подробности относно гаджетата си, но не бях сигурна, че ще се справя с подробности за Бумър...
– Но аз си умирам да говоря с теб. – Тя сниши глас, за да не ни чуе никой. – Той прави онова нещо с език, което...
– Ла-ла-ла-ла-ла! – запях си аз, запушвайки уши, за да не чуя края на изречението. – Не, забрави. Никога не искам да разбирам за целувките.
Глава 12
Двайсет минути по-късно, след като благодарихме на Келси за гостоприемството и помощта, бяхме пак на път. Моят джипиес на телефона установи, че ще ни отнеме дванайсет часа и половина да стигнем до адреса, който Роуз беше оставила. Момчетата решиха да карат на смени и Алек пое първата смяна. Макар че пейзажът беше красив, първата част от пътуването мина, без да се случи нещо особено. Аша и Бумър пак гледаха филми. Междувременно аз четях учебника си.
Километрите се нижеха.
Момчетата си смениха местата. И пак си смениха местата.
Още километри.
– Добре, измислих три – обяви Алек, като барабанеше с пръсти по волана от вълнение.
Тъкмо бяхме прекосили границата между Калифорния и Орегон. Слабата миризма на обяда от "Макдоналдс" още се усещаше и Бумър хъркаше на задната седалка, олицетворявайки сънливо следобедно настроение. Аз вече бях прегряла от учене, затова предложих да играем на нещо. Алек веднага отхвърли играта с номерата на колите. Твърдеше, че я е играл много пъти по време на пътуване с групата, затова реших да се спрем на Две истини и една лъжа.