– Готова ли си? – попита той.
– Давай.
– Добре. Първо, изкачих Денали. Второ, вторият ми най-голям страх са паяците. И трето, любимият ми хамбургер "Хелпър" е със сирене и енчилада.
– Какво е Денали? – Ако щях да отгатвам кое от трите изявления е лъжа, трябваше да разполагам с всички факти, а нямах представа за какво говори.
– Най-високият връх в Северна Америка. Наричан още връх Маккинли.
Притихнах за миг. Връх Маккинли ми звучеше като трудна за изкачване планина – не че разбирах нещо от алпинизъм. Но това беше доста невероятно постижение. Нещо съвсем от света на момче от известна група. И именно невероятността му ме накара да го приема за истина. Той сигурно го каза, за да ме обърка и да не му повярвам. Освен това трябваше да се вземе предвид и екипировката в багажника, да не говорим за снимката му с Ванеса на онзи връх.
Преминах към второто изявление, предполагаемия му страх от паяци. Стори ми се невероятно някой толкова разумен да се ужасява от същество, което е милион пъти по-дребно от него, но може би пак се опитваше да ме изиграе с миг на пълно откровение.
Тогава остана само една възможност.
– Номер три – реших аз. – Никой не харесва тези хамбургери, отвратителни са.
Алек ме погледна и се усмихна смутено.
– Така ли?
– Ами – сбърчих нос аз. – Ти ял ли си ги изобщо? Той сви рамене.
– Не съм голям готвач.
– По дяволите! Трябваше да се досетя, че изкачването на върха е лъжа.
– Не е. – Усмивката му се разшири. – Направих го през май. Откакто се занимавам с алпинизъм, си мечтая да покоря Денали. Цялата експедиция отне двайсет и един дни.
– Еха. Това е наистина впечатляващо. – Гласът ми се извиси накрая. Като чух за поредното му постижение, се почувствах съвсем незначителна и осъзнах, че не съм направила нищо, което си струва да се отбележи. Алек като че ли усети промяната в тона ми, защото на лицето му се появи странно изражение, и аз бързо добавих: – Как може някой изобщо да си пада по алпинизъм?
– Моето семейство обича планините. Когато бях на дванайсет, ходихме до националния парк "Връх Райниер", за да изминем Пътеката на чудесата. Чувала ли си за нея?
Поклатих глава.
– Това е дълга сто и петдесет километра пътека, която обикаля връх Райниер. Отнема две седмици да я изминеш и се лагерува нощем на нея.
– Две седмици? Това си е много път...
– Да, но напълно си струва. Има ледници и каньони, и невероятни водопади насред гората – обясни той. – През целия път си в сянката на живописната планина. Не можех да спра да я гледам и да си мисля – ако на пътеката е така красиво, колко ли смайваща е гледката от върха? Когато стигнахме до края, реших, че ще се изкача до върха, за да я видя с очите си.
– И направи ли го?
Алек се усмихна разсеяно, сякаш съживяваше спомена.
– На четиринайсетия си рожден ден. Година по-късно изкачих Аконкагуа, което е най-високата планина в света извън Азия.
– Еха, никога не бих се досетила, че си падаш по туризъм. – Той не се обличаше като планинар.
– Охо, внимавай – рече той, преструвайки се на засегнат. – Туризмът и алпинизмът... са две съвсем различни неща.
Извъртях очи.
– Знаеш какво имам предвид.
Разговорът ни секна за достатъчно дълго, за да се зачудя дали все пак не го бях обидила, но тогава той прошепна:
– Не мога да повярвам, че наистина си помисли, че ме е страх от паяци.
– Не е съвсем невъзможно – казах аз, потискайки усмивката си. – Много хора се страхуват от тях.
Алек изсумтя.
– Мисля, че това е една от онези фобии, които се преувеличават от медиите, например във филми, книги и тем подобни. Нали се сещаш, някоя изтупана мадама или пък огромен здравеняк направо откачат, щом видят едно паяче. За комедиен ефект.
Извадих си телефона и бързо пуснах търсене в Гугъл.
– Всъщност около четири процента от хората по света страдат от арахнофобия, а при население от около седем милиарда души, това прави... – замълчах и бързо пресметнах наум – двеста и осемдесет милиона души се страхуват от паяци.
– Добре, госпожице Математичке – рече той. – Убеди ме.
– Победа! – Тогава, неспособна да сдържа любопитството си, аз попитах: – А от какво се страхуваш наистина?
Скръстих ръце и зачаках да се намръщи и да не отговори на въпроса. Вместо това той каза без колебание:
– От клоуни.
Бях почти сигурна, че не съм го чула добре. Защото нямаше начин Алек Уилямс, покорителят на планини и суперзвезда, да се страхува от клоуни.
– Наистина ли? – Опитвах се да подредя тази нова информация в мислената папка с нещата, които знаех за Алек, но като че ли не пасваше.