– Много ви бла... – започнах аз, но погледнах спасителя си и замръзнах. Точно пред мен стоеше момчето с вълчата маска. Отблизо беше дори по-разкошен. Каза ми нещо, но бях твърде смаяна, за да го осъзная.
Когато не отговорих, той наклони глава.
– Госпожице?
Примигнах.
– Ъ?
– Да поискам ли от персонала кърпа и сода? – попита той тихо, като че ли не искаше никой друг да го чуе, но гласът му беше дълбок. И плавен, секси дълбок.
– Защо?
Той посочи роклята ми. Някаква кафява течност се разливаше по нея и съсипваше розовия плат. Едва тогава забелязах празната чаша в другата му ръка.
– По дяволите! – възкликнах аз, изтърсвайки няколко топящи се бучици лед. Кафявото петно обаче остана. – По дяволите, по дяволите, по дяволите!
– Мога да платя за химическото чистене...
– Не – сопнах се аз и издърпах ръката си от неговата.
Преди да има възможност да отговори, аз се завъртях и се гмурнах пак в тълпата. Най-близката тоалетна се намираше под мецанина и аз прекосих отново балната зала, но два пъти по-бързо, без да ми пука дали се блъскам в хората при лудия си бяг. Нахлух в дамската тоалетна толкова скоростно, колкото ми позволяваха високите обувки, и се стрелнах към мивката. Завъртях кранчето и започнах да късам хартиени кърпи от близкия диспенсър.
– Моля те, излез, излез – припявах отчаяно, докато попивах петното с мокрите кърпи. Част от кафявото се махна, но платът си остана обезцветен. – По дяволите!
Хвърлих безполезните хартиени салфетки в кошчето и се наведох над мивката, поемайки си дълбоко дъх, за да се успокоя. През целия си живот не се бях разстройвала така ужасно заради нещо толкова глупаво като съсипана рокля. Не бях материалистка. Не можех да си го позволя. Семейството ми не беше червиво от пари, но като партньор в адвокатска фирма татко изкарваше достатъчно, за да живеем добре. Не че помня това. Той ни напусна, когато започвах първи клас.
Мама поддържа стандарта си на домакиня от Ориндж Каунти възможно най-дълго, но предбрачният договор, който бе подписала, не й оставяше кой знае какво. Когато бях на девет, всички пари бяха свършили и тя започна да продава нещата ни – моторницата, която татко остави, част от по-скъпите й бижута, джагата и телевизора от мазето, – за да може да задържи по-важните символи на статута й като къщата и беемвето. Но накрая и те си отидоха.
Бях първа година в прогимназията, когато мама най-сетне прие факта, че животът ни трябва да се промени. Късно една нощ тя, Роуз и аз гледахме "Професия блондинка" (най-любимият ми филм). Точно когато Ели щеше да победи в съдебната зала, токът спря. Но не заради буря. Електрическата компания ни дръпна щепсела, тъй като мама не бе плащала сметките. Едно обаче трябва да й призная – прие го смело. След като шокът от внезапния мрак отмина, тя изрови достатъчно свещи от гаража, за да освети дневната.
За мен това беше нощ на забавно приключение. Лагерувах на пода в спален чувал с моето семейство. Не осъзнавах колко зле е положението, докато не се събудих от плача на мама. Беше тихо хлипане, но чувах и накъсаното й дишане и от време на време по някое изхълцване. Когато я повиках тихо и попитах какво има, тя се престори на заспала. На следващия ден обяви къщата за продажба и започна да си търси работа.
С въздишка насочих вниманието си отново към роклята. Ще е твърде меко, ако кажа, че страдах от потребителско угризение на съвестта. Не можех да спра да мисля колко бях похарчила за едно парче плат, което щях да облека веднъж, особено след като всеки цент ми бе нужен за образованието ми... затова бях направила нещо ужасно. Когато се обличах за бала, не свалих етикета с цената.
Но вече не можех да я върна. На предницата имаше огромно мокро петно и опитът да го попия само влоши нещата. Усетих как очите ми се насълзяват.
Наистина ли ще се разревеш заради някаква си рокля? – смъмрих се аз. – Я се стегни, Фелисити!
Вдигнах рязко маската и попих сълзите си. Знаех, че ще е трудно да спестя за колеж. И ако трябваше да съм честна пред себе си, петното вероятно беше за добро. Бях опитала да се убедя, че като върна роклята, няма да навредя на никого, но усещах етикета с цената между лопатките си като постоянно напомняне за непочтеността ми.
Разтърсих коса, изправих рамене. Отчаяно се нуждаех от малко чист въздух, затова си сложих пак маската и излязох от тоалетната. Тръгнах към двойните врати в дъното на балната зала. Едната беше открехната и светлината се изливаше на терасата като басейнче от златна вода. Още щом пристъпих навън, поех дълбоко горещия въздух. Слънцето вече беше залязло, но ужасната жега се бе вкопчила упорито в нощта.