007: Искаше да знае къде си.
Алек: А ти какво му каза?
007: Че не съм ти бавачка.
Алек: Сигурно му е харесало. Благодаря, че си ме покрил.
007: Та къде си?
Алек: Пътувам.
След по-малко от минута телефонът отново изжужа в ръцете ми, но този път беше обаждане.
– Джеймс Бонд се обажда – казах на Алек. Това беше толкова абсурдно изявление, че трябваше да стисна устни, за да не се разсмея. – Да отговоря ли? Може би ще признае, че Итън Хънт е много по-добър шпионин.
Алек се изсмя и протегна ръка, затова аз натиснах бутона за приемане на разговора и сложих телефона в дланта му.
– Какво има? – попита Алек. Помълча малко, после каза: – За Сиатъл.
Това като че ли развълнува онзи, който се обаждаше, защото чух приглушения му отговор. Несъзнателно се наведох към централната конзола в опит да чуя целия разговор, но когато съзнанието ми установи какво върши тялото ми, се принудих да се облегна отново в седалката. Извадих пак учебника в скута си и се опитах да осигуря на Алек малко лично пространство, макар че ушите ми бяха нащрек.
– Тайната квартира? Какво правите там бе, хора? – Още една пауза. Още едно кимване. – Благодаря за предложението, човече. Не съм съвсем сигурен още какъв е планът, но ще го имам предвид... Да, звучи добре. До скоро.
Той приключи разговора и пусна телефона в поставката за чаши. Аз го погледнах с очакване, надявах се на някакво обяснение. Като начало кой е този Нула нула седем и какво, за бога, означаваше тази Тайна квартира?
Не получих отговор.
Алек ме погледна, ъгълчетата на очите му бяха присвити от смях. Очевидно се забавляваше да ме държи в неведение.
– Е – рече той. – Измисли ли вече две истини и една лъжа?
– Боже, ти май много учиш – каза Алек, поглеждайки с отвращение картончетата ми с въпроси. Те вървяха с подготвителния учебник, по едно тесте към всеки тест на раздел, и в момента преглеждах въпросите по физика и химия, тъй като това ми бяха най-слабите предмети в училище.
Електромагнитна вълна с дължина, по-голяма от тази на рентгеновите лъчи, но по-малка от тази на видимия спектър е в...част на спектъра.
– Налага се – казах му. – В Харвард се влиза най-трудно.
Бях опряла крака на таблото и слънчевата светлина, която се изливаше през предното стъкло, беше като електрическо одеяло по кожата ми. Чудех се колко ли време ще мине, преди краката ми да изгорят. Раменете още ме наболяваха и при най-лекото помръдване презрамките на роклята ме режеха като бръсначи.
– Значи, искаш да влезеш там?
– Там е учил баща ми – казах аз, докато обръщах картата.
Правилният отговор е:
Ултравиолетовата
Алек наклони глава, сякаш се опитваше да проумее думите ми.
– Само за да изясним... говорим за баща ти, когото не помниш, защото е избягал в Европа, нали?
– Да. – Обърнах следващата карта.
– Добре, обясни ми.
– Ами, когато родителите ми са се запознали, татко е бил способен адвокат, който е спасил мама от живот на сервитьорка. Отвел я е от малкия й апартамент в лош квартал в хубава къща в Ориндж Каунти, където тя се научила да зависи от него. Внезапно се оказа без никакво препитание и с две деца за отглеждане – казах аз. – Сега има добра работа, но си спомням времето, когато работеше по осемдесет часа седмично само за да плаща електричеството и да зарежда хладилника.
– Съжалявам, но... все още не разбирам.
– Единственото, което мама иска за мен и за Роуз, е да имаме по-хубав живот от нейния, но сестра ми беше твърде заета с купони, за да си взима изпитите. Мама направо се съсипваше, като я гледаше как си пилее потенциала, и аз няма да направя същата грешка. След всичките усилия на мама да ни издържа, й го дължа. И единственият известен ми начин за постигането на това е да стана успешен адвокат като баща си. Трябва да последвам неговите стъпки: да отида в същото училище, да стажувам в същата фирма. Такива неща. Знам, че звучи нелогично, но това е моят план, откакто Роуз си тръгна.
В колата беше тихо, само от говорителите пулсираше ритмична електронна песен и Бумър хъркаше чудовищно. Алек ми хвърли скептичен поглед, сякаш мислеше, че се шегувам. Отвори уста, после я затвори.
– Това е откачено – каза след малко.
Взирах се в предното стъкло.
– Може би, но така ще я направя щастлива, а тя не е получила много щастие в живота си.
В далечината забелязах червено-сините светлини на полицейска кола. Изглежда на пътя пред нас беше станал инцидент, защото трафикът започна да се забавя.