– Ами ти? Какво ще направи теб щастлива? – попита Алек, когато един черен седан се провря пред нас и започна да си проправя път към скоростната лента.
– Нямам нищо против да стана адвокат, ако това питаш.
Той се намръщи. Не знам дали се дължеше на разговора ни, или на застоя в трафика.
– Не мога да си го представя.
– Защо? – пошегувах се аз. – Не мислиш, че ще ми отива костюм?
– Защото не бива да вземаш решение, което ще се отрази на целия ти живот, заради някой друг. Трябва да правиш твоето нещо.
– Но това си е моето нещо – отвърнах. – Ще прозвучи глупаво, но мечтая да стана адвокат още от малка, когато гледах "Професия блондинка".
– Искала си да станеш и шпионка – изтъкна той. – Мечтите се променят.
– Не всички мечти.
Погледна ме остро и многозначително.
– Тогава защо някак си не ти вярвам?
Сведох очи към картончето, което държах, докато се питах как да му обясня.
Енергията, която един обект има в състояние на покой, се нарича..
– Виж – казах. – Може да не съм така ентусиазирана за този план, както когато бях на тринайсет, но прекарах четири години от живота си в работа за постигането му.
Алек сви рамене.
– И какво от това? Плановете се променят. Трябва да се научиш да се адаптираш.
Той сериозно ли говореше?
– Алек, не мога да не отида в Харвард.
– Разбира се, че можеш – отвърна той. – Твоят проблем е, че трябва да отидеш. И се страхуваш, че няма да знаеш какво ще правиш, ако не отидеш.
– Това не е вярно, а и дори да беше, мисля, че е нормално притеснение. Бумър знае, че ще стане инженер, и откакто блогът на Аша стана популярен, тя иска да се занимава с електронни комуникации. Какво да правя аз? Аз нямам такива интереси.
– Разбира се, че имаш – каза Алек. – Ти си творец. Ами бижутата ти?
– Но къде е кариерата в тях? Трябва да мога да се издържам, когато завърша.
Макар че вече не бях концентрирана в ученето, обърнах картата.
Правилният отговор е:
Потенциална енергия.
Алек сви устни.
– Не виждам смисъл да се стремиш към кариера, която не те вдъхновява. Дори още да не знаеш каква кариера е подходяща за теб, няма нищо страшно. Нали това е смисълът на колежа – да разбереш точно такива неща? Фелисити, никога няма да бъдеш успешна, ако се опитваш да осъществиш нечия друга идея за щастие.
Извърнах се от него.
Много добре знаех какво има предвид и че само се опитва да ми помогне, но той не разбираше. И никога нямаше да разбере. Той не беше израснал в домакинство, където едва свързват двата края. Дори преди да стане свръхуспешен музикант, семейството му е било богато заради бизнеса на баща му. Той можеше да си позволи да преследва мечтите си. Аз не бях такава късметлийка.
– Вероятно си прав – казах накрая. – Но не всеки може да си позволи този лукс.
Теоретично трябваше да прекосим пътя от Сан Франсиско до Сиатъл за един ден, но безкрайното задръстване стана причина за голямо закъснение. Виждах, че Алек се мъчи да остане буден, и в седем часа спря на едно място за почивка на междущатската магистрала, за да обсъдим вариантите си.
– Според теб колко още ни остава? – попитах, когато той паркира.
Паркингът беше празен с изключение на едно семейство и миниванът им. Бащата подреждаше багажника на покрива на колата, а майката се опитваше да вкара всичките пет деца в колата. Беше стресиращо дори само да ги гледаш.
Алек пусна волана и се протегна.
– Остават ни още четири часа.
Бумър се прозя и се наведе между предните седалки.
– Ей там има автомат. Ще взема сода и може би ще се справя със следващата смяна.
– Аз също имам книжка – каза Аша. – Защо не ми позволите да карам? Мога да шофирам през останалата част от пътя. — Тя звучеше толкова ентусиазирано от тази перспектива, колкото се чувствах аз при мисълта, че ще остана завряна в колата още четиристотин километра.
– Може би е по-добре да спрем да пренощуваме – предложих аз.
– Къде? – попита Аша, но всъщност питаше "Как?". Бяхме извадили късмет, че Келси бе достатъчно мила да ни покани у тях, защото никой от нас не можеше да си позволи хотел. Е, с изключение на Алек. Но не можех да очаквам да плаща и за нашите стаи. Той вече беше направил предостатъчно, като реши да ме закара на това безумно пътуване в търсене на Роуз.
– Всъщност – каза Алек и изправи гръб в седалката. – Знам едно място, където можем да останем. Само секунда. – Той извади мобилния си от поставката за чаши, натисна бутон за бързо набиране и слезе от колата. Онзи, на когото се обаждаше, вдигна веднага, защото Алек каза "здравей", преди да се е отдалечил достатъчно.