– С кого ли говори? – попита Аша.
Аз свих рамене, макар че също бях любопитна. Беше странно, че Алек искаше да проведе този разговор насаме, особено като се има предвид разгорещения спор с Кинг в мое присъствие. Не бях разбрала нищо за мистериозния Нула нула седем, който му беше писал, нито пък за Тайната квартира.
Защо Алек беше толкова потаен?
Разговорът продължи само минута.
– Добре – каза Алек, когато седна пак в колата. – Отиваме.
– И къде точно ще отидем?
Усмивката му се изкриви леко, беше развеселен.
– Ще видите.
След петнайсет минути слязохме от магистралата и аз се огледах объркано. Нямаше много за гледане, освен една бензиностанция и безкрайна гора. Знаех, че "Хартбрейкърс" са от района на Портланд, и се чудех дали не отиваме при някое момче от групата, но все още бяхме на час път от града. Алек сви наляво, далеч от всички признаци на цивилизацията. Нощта вече беше погълнала слънцето и макар че пейзажът сигурно бе зелен и красив през деня, сумракът го превръщаше в мрачен и страховит.
Накрая стигнахме до път, който влизаше в гората. Беше толкова тесен, че ако не знаеш, че го има, няма и да разбереш. Алек намали скоростта точно навреме, за да завие. Бързо установих, че това изобщо не е път, а дълга алея, която се виеше сред зеленината нагоре по хълм. Когато наближихме целта си, между дърветата в далечината заблещукаха светлини. След като стигнахме върха на хълма, гората внезапно свърши и пред нас се разкри поляна, на която имаше къща.
Но не беше просто къща. Пред нас се издигаше впечатляващо имение в стил Тюдор, от сиви тухли и обрасло с бръшлян. Всички прозорци светеха, което бе много приятна гледка след задушаващите сенки на боровете.
– Леле – изплъзна се от устата ми. – Къде сме?
– Къщата на чичото на Оливър. Наричаме я Тайната квартира. Тук идваме, когато искаме да избягаме от стреса – отвърна Алек и нямаше нужда да питам "Кой Оливър?", за да се досетя, че говори за вокала на "Хартбрейкърс". – Професор Пери замина на историческа конференция. Посейдон не приема добре непознати, затова Оливър предложи да го гледа. Всички са тук.
Ъ?
Кой, за бога, беше Посейдон? Явно нямаше предвид гръцкия бог, което ме накара да се запитам дали чичото на Оливър не крие някакво страховито морско чудовище в езеро в задния двор. Но което беше по-важното, какво искаше да каже Алек с това "всички"? Всички от групата ли?
Нямах възможност да задам тези въпроси, защото Аша веднага избухна:
– Оливър е тук? Ще се срещнем с него? Божичко, няма начин! – И после, сочейки към красивата къща: – Това е къщата на чичо му? Кой професор изкарва толкова пари?
Алек се засмя.
– Доколкото знам, никой. Оливър му купи тази къща миналата година. Не съм сигурен защо, тъй като никога не са били близки, но професор Пери го е гледал, след като неговата баба... – Алек замълча, когато осъзна, че разкрива личната история на друг.
Тишината не продължи дълго, защото спряхме до една изящна червена спортна кола.
– По дяволите! – възкликна Бумър, притискайки лице и ръце към прозореца. – Това е лотус "Евора"! – Разкопча колана си и изскочи от колата още преди Алек да е изгасил двигателя.
Аша срещна погледа ми в огледалото и извъртя очи.
– Пак се започна... – промърмори тя и аз си позволих лека усмивка. Макар че нещата между тях се бяха променили, намирах известна утеха в детското вълнение на Бумър и в очевидното раздразнение на Аша. Поне това си беше останало същото.
Всички слязохме и докато Бумър пърхаше в кръгчета около колата, ние разтоварихме багажа.
– Когато я пуснаха, си помислих, че новият вариант на 400 е добър ход. По-модерен, по-агресивен. Но, боже... Много... – Бумър поклати глава – много по-красива е на живо. – Пръстите му докоснаха нежно капака. – Четиристотин конски сили. Ускорява от нула до сто километра за четири секунди и една десета. Господи, звукът на това момиче... Толкова е секси.
– Не знам кое е по-дразнещо: че говориш за кола като за човек, или че я мислиш за секси. — Аша звучеше ядосана, но знаех, че само го дразни. — Ще може ли да влезем в къщата, ако обичаш? От гората ме полазват тръпки. Като сцена, излязла направо от "Безсмъртни нощи".
Бумър изглеждаше така, сякаш щеше да се наложи да го влачим насила, а той ще рита и ще пищи, преди да се предаде. Бях убедена, че е готов да спи на алеята, за да може да остане при колата. Слава богу, Алек знаеше какво да му каже, за да се размърда.