– Гледай да не се шегуваш с ръста му – каза Джей Джей, завъртайки се със столчето. Посочи с пръст Бумър. – Този тип има много ниско чувство за хумор.
Аз прехапах долната си устна в опит да не се засмея. Бумър не беше най-търпеливият човек на света и Джей Джей явно се наслаждаваше да натиска всичките му бутони. Аз очаквах смръщване или някакъв отговор – който от човек, висок като Бумър, често се получаваше по-страховит, отколкото е възнамерявал, – но той просто издиша през зъби и се усмихна криво.
После каза на никого конкретно:
– Той няма умора, нали?
Останалите от "Хартбрейкърс" отговориха в един глас:
– Да!
Джей Джей се ухили, все едно бе спечелил награда.
Аша отвори пак уста, вероятно да обсипе момчетата с похвали и въпроси, но беше прекъсната от някакво бързо потракване. Сякаш огромно ноктесто чудовище търчеше по коридора към нас и аз се обърнах точно навреме, за да видя как една сива грамада връхлита в кухнята от втория изход. Беше куче, най-голямото, което съм виждала, и затова отстъпих стреснато и без да искам, се ударих в гърдите на Алек. Той сложи успокоително ръка на рамото ми, когато хибридът между чудовище и куче спря пред нас и веднага започна да лае – гръмовен звук, който отекна в цялата стая.
Оливър се извърна от печката.
– Посейдон, не лай! – Дървената лъжица в ръката му беше покрита с доматен сос, който покапа по пода, и Посейдон веднага се стрелна натам, за да почисти.
– Олеле, огромен е – каза Бумър. И още щом го изрече, Джей Джей притисна юмрук към устата си, за да сдържи смеха си.
– Да, той е немски дог – каза Оливър, докато чешеше кучето зад ушите. – Съжалявам. Но непознатите го плашат.
Плашели го?
След още няколко минути дружески разговор вечерята беше готова. Оливър бе направил спагети и кюфтета – кой да предположи, че може да готви? – и Стела добави още три прибора на масата – за Аша, Бумър и мен. Всички седнахме да ядем и Зандър ме изненада, като се настани на стола вляво.
– Здрасти – каза той не по-малко възторжено от Стела. – Съжалявам, че не можах да се представя, но имах салатни задължения. Аз съм Зандър.
Усмихнах му се сърдечно.
– Фелисити.
Зандър Джоунс веднага ме предразположи. Той беше по-различен от Оливър и Джей Джей, но не можех да определя точно с какво. Може би защото изглеждаше по-нормален – все едно отивам на училище през септември и той просто се оказва до мен в час по биология. Усмивката му излъчваше доброжелателство и приятелство, а не чар и обещание за дива нощ.
– Е, разбрах, че пътувате за Сиатъл? – каза той.
Вдясно от мен Алек ми подаде купа с нудълс, от която се вдигаше пара.
– Опитваме се да открием сестра ми – отвърнах аз, като сложих една порция в чинията си. Когато му предложих купата, той я отказа с бързо поклащане на глава.
Макар че седеше от другата страна на Алек, Джей Джей беше чул разговора ни.
– Как е възможно да изгубиш собствената си сестра? – изломоти той.
И устата, и мислите ми застинаха от този дързък въпрос, но преди да се проточи неловка тишина, Оливър каза:
– Ти не изгуби ли Джени в бакалията?
Джей Джей се намръщи.
– Това не се брои. Тя избяга от мен, за да загазя.
Двамата продължиха да се заяждат за този случай и разговорът бързо премина в спор по въпроса кой от братята и сестрите на Джей Джей е най-дразнещ. Като го слушах да ги изброява, заключих, че са доста.
Погледнах към Аша. Тя изглеждаше хипнотизирана от разговора, това беше изключителна възможност да надзърне в личния живот на "Хартбрейкърс", и се наложи Бумър да я бутне по рамото няколко пъти, преди ти да осъзнае, че й подава кошничката с хляб. Бях благодарна, че вниманието на момчетата вече не е насочено към мен, защото нямаше начин да отговоря на въпроса на Джей Джей, без положението да стане неловко. Но и не го винях. Той нямаше откъде да знае, че Роуз избяга.
– А била ли си някога в Сиатъл? – попита Зандър, подхващайки разговора, откъдето го бяхме прекъснали, като внимателно го насочи към безопасна територия. – Ще ти хареса. Това е един от любимите ми градове...
Но аз всъщност не го слушах. Умът ми отново бе зает от сестра ми и от болката, която винаги идваше, щом мислех за нея. Ами ако утре не я откриехме? Ами ако я откриехме, а тя откажеше да се види с мен? Тази вероятност беше така ужасяваща, че сърцето ми сякаш гореше, но не от изпепеляващата болка на пламъци, а от бавната, разяждаща болка на измръзване.
Една топла ръка докосна голото ми коляно и ме спаси от моите ами ако, ами ако, ами ако.
– Фел? – попита Алек тихо.