– Да? – отвърнах и той кимна с брадичка към другата ми страна.
Обърнах се. Зандър ми подаваше салатата. Цялата му чиния беше пълна с маруля, затова не бе останало много за мен, но приех купата и си сложих остатъците.
– Благодаря – казах и после, без да се замисля: – Да не си на диета? – Надявах се да не е. Беше достатъчно кльощав.
– Не – засмя се той. – Алергичен съм.
– Към какво?
Погледна към чинията ми и се замисли.
– Почти към всичко. Е, не към соса за спагети, но ще е странно да го ям без нудълс и кюфтета, не мислиш ли?
– Алергичен си? – повторих, но не защото не разбрах какво означава, а защото мисълта да не можеш да ядеш паста ми звучеше като кошмар. Макароните със сирене – или всякакъв вид паста – бяха евтини и често се сервираха у дома. И разбира се, бяха вкусни.
– Да. Не мога да ям глутен, ядки, соя, млечни продукти, червено месо или морска храна – каза той, като изброяваше на пръстите си. Веселието в гласа му беше тревожно.
– А какво ядеш?
– Много неща. Пиле, яйца, плодове, зеленчуци. Правя страхотно смути.
До края на вечерята Аша бомбардира Оливър и Джей Джей с въпроси със сериозността на водещ на конференция. За разлика от Алек, те се радваха на вниманието и всеки се опитваше да изпревари другия с отговорите. В нашия край на масата Бумър беше впримчил Зандър в еднопосочен разговор за коли, докато аз слушах мълчаливо как Стела и Алек разговарят за момиче на име Кара.
– Как е тя? – попита той. Беше отместил празната си чиния и се облягаше на стола, скръстил ръце на гърдите си.
– Доста добре – отвърна Стела. – Току-що й направиха годишния преглед и все още е в ремисия.
– Това е страхотно. А има ли някакви планове сега, когато вече е по-добре? Да отиде в колеж, да пътува, нещо такова?
Стела кимна.
– Да, има километричен списък.
Разговорът им докосна нещо в мен. Спомних си нощта, когато се срещнахме с Алек и той призна, че е дошъл на бала, защото познава човек близък до каузата. Която и да беше Кара, очевидно бе болна и се чудех дали е говорил за нея.
Сякаш усетила объркването ми, Стела каза:
– Кара, брат ми Дрю и аз сме тризнаци. Кара имаше Неходжкинов лимфом.
– О... – възкликнах аз. – Много съжалявам. Сигурно ви е било трудно.
– Беше, но момчетата ми помогнаха да се справя – каза тя, посочвайки към Оливър и групата. – Слава богу, тя сега е много по-добре.
– Това е чудесно – отвърнах. Не знаех какво още да кажа.
За щастие, Джей Джей ни прекъсна, като избута стола си назад и стана.
– Ще ида да се преоблека – обяви той. – Може после да погледаме филм?
– Добра идея – съгласи се Оливър, хвърляйки салфетката си в чинията. – Тези джинси вече сериозно започнаха да ме дразнят.
– Хей, Оливър – каза Алек. Погледна към Аша, Бумър и мен, преди да се обърне отново към приятеля си. Не каза нищо повече, но Оливър явно схвана.
Усмихна ни се.
– Обзалагам се, че и вие искате да се преоблечете. Нека ви покажа стаите.
След като грабнахме багажа си от фоайето, Оливър ни поведе по масивното стълбище към втория етаж. Очевидно Алек вече знаеше къде отива, защото, когато стигнахме до площадката, тръгна надясно, без да чака насоки, и аз се зачудих колко ли пъти е бил тук.
– Ще се видим след малко – извика ми той, когато Оливър поведе трима ни по отсрещния коридор.
Той първо показа на Аша и Бумър тяхната стая.
Аша погледна към мен, сякаш очакваше одобрението ми. Макар да ми беше странно да спят в една стая, аз й вдигнах окуражаващо палци. Преди да затворят вратата, се разбрахме да се видим пак в кухнята след двайсет минути.
А после останах само с Оливър.
– За по-рано – каза той, докато ме водеше надолу по коридора. – Отново извинявай за засадата. Ако знаех, че Алек е с вас, щяхме да сме много по-културни.
За първи път говореше директно на мен и аз поех дълбоко дъх и се опитах да формулирам отговор. Нещо в това, че останах насаме с Оливър, ме изнервяше, и докато го изучавах крадешком, разбрах защо. Ако Алек Уилямс беше ден, то Оливър Пери беше нощ. Косата му – рошави кафяви вълни – постоянно падаше пред лицето му, в рязък контраст с русите кичури на Алек. Очите му бяха сапфири, а не буреносните облаци, от които бях така очарована, и за разлика от Алек, той беше общителен по начин, заради който момчетата като него ставаха крале на бала или президенти на студентския съвет.
– Е, не беше нужно да ме обстрелваш с воден пистолет – подразних го аз, като си спомних мига на колебание, когато ме видя да стоя във фоайето.
Оливър сви рамене и устните му се извиха в ленива усмивка.