Дали има нещо общо с Вайолет Джеймс?
Част от мен искаше да бъда пряма и да попитам какво става, но тогава трябваше да призная, че съм ги чула. А ако се окажеше, че разговорът им няма нищо общо с мен? Тогава щях да изляза твърде любопитна и мнителна.
Освен това Алек Уилямс не беше лъжец.
Нали?
Почукване по вратата прекъсна вътрешния ми дебат. Когато отворих, видях Алек.
– Здрасти – рече той и пъхна ръце в джобовете си. Все още беше с каки панталоните, които бяха изсъхнали, но беше сложил нова тениска и си бе оправил косата. – Готова ли си? Искам да ти покажа нещо.
Усмихна се и сърцето ми запя.
Забравила за Стела и за разговора им, аз излязох в коридора.
– Води ме.
Глава 14
Алек явно познаваше добре Тайната квартира, защото ме поведе без колебание през имението. Опитах се да запомня — надясно, наляво, надолу по стълби, пак наляво, през един свод, — но започнах да се обърквам. Накрая стигнахме до две стабилни на вид дървени врати с красиви златни дръжки и аз имах чувството, че ще вляза в някакво много важно място, като Овалния кабинет или тайна зала за срещи на илюминатите.
Алек вдигна брадичка и посочи към стаята.
– След теб.
Сърцето ми пак заби бързо. Поех си дълбоко дъх, хванах една от украсените дръжки и отворих вратата.
Отначало видях само мрак, но когато очите ми свикнаха с тъмнината, осъзнах, че стоим пред огромна библиотека — и то с доста странна форма. Високи лавици с книги се простираха във всички посоки и беше трудно да определиш размера на стаята. В средата имаше леко протрити от употреба кожени кресла и се чувствах, сякаш влизам в университетска библиотека, а не в нечия частна колекция. Предполагам, че историците се нуждаят от много книги.
Тръгнах към креслата. Бях вдигнала глава и оглеждах пространството.
– Радвам се, че ти харесва — каза Алек.
– Не съм казала нищо – изтъкнах аз.
– Нямаше нужда – отвърна той развеселено. Кимна към другия край на стаята. – Ела. Обиколката не е свършила.
Докато вървяхме, от сенките се появяваха подробности. Първата беше масивно дъбово писалище. То беше толкова солидно и тежко на вид, че си представих как е израснало право от лакирания дървен под. По него нямаше и сантиметър свободно място. Книгите бяха натрупани като истински кули. Освен това имаше и достатъчно растения в саксии – от минипапрат до кактуси, – за да образуват малка писалищна екосистема. В предната му част стоеше лъскава табелка, на която пишеше професор Стивън Пери и бе обградена от цял асортимент цветни стъклени преспапиета.
До писалището видях глобус, а зад него – стъклена стена с витражи. Месингов телескоп на статив бе насочен към небето, но навън нямаше какво да се види, освен мрак. Дори луната не успяваше да проникне през гъстите облаци. Алек включи настолната лампа, сложи ръце на раменете ми и ме насочи към пейката до прозореца.
– Почакай тук – нареди ми той, после изчезна в една от многото пътечки между лавиците.
Настаних се на възглавницата и забелязах една дебела книга близо до телескопа. Подвързията беше протрита, затова я взех и отгърнах на титулната страница. Не беше роман, а книга за астрономия. Докато чаках Алек, прелиствах страниците. Повечето бяха с препънати ъгълчета, но една от тях ме накара да спра. Говореше се за съзвездието Херкулес и в полетата до снимката някой беше написал:
Смръщих се. Това стихотворение ми беше някак познато, но не съвсем. Вгледах се в редовете, докато не осъзнах, че това е текст на песен. И не беше коя да е песен. Това бе вариант на припева на най-новия хит на "Хартбрейкърс", "Астрофил".
– Намерих го! – извика Алек и ме откъсна от откритието ми.
Той се появи с доволна усмивка и държеше книга с меки корици. После се настани до мен и рамото му се удари в моето. В сравнение с първите няколко пъти. когато седяхме заедно и Алек много внимаваше да остави уважително разстояние между нас, сегашното му спокойно поведение беше така стряскащо, че ми отне няколко секунди, докато разпозная заглавието.