Поех отново дълбоко дъх и тръгнах към каменната балюстрада. Тогава глъчката и музиката от бала утихнаха до тихо жужене зад мен. Терасата гледаше към огромна градина. Единственият начин да я опиша е вълшебна, като излязла от приказка, и аз си представях, че на тъмния фон на нощта проблясват феи.
Две широки стълбища водеха към огромен кръгъл фонтан, а павираната алея го заобикаляше и изчезваше сред лабиринт от високи дървета. Редици розови храсти бяха украсени с бели светлини, а фенери в меки пастелни тонове висяха от клоните на близките дървета. Докато гледах тази красива сцена, си помислих колко ли време и усилия са отишли за украсата и колко е жалко, че съм единственият човек навън, който да й се възхити. АОД планираше това парти да се излее и на терасата, но заради времето като че ли никой нямаше желание да напусне климатизираната зала.
Седнах на горното стъпало на по-близкото стълбище, опрях брадичка на ръцете си и въздъхнах дълбоко. Не така си представях тази нощ. Нима очаквах да се влюбя като Пепеляшка? Не, но по дяволите, онова момиче си имаше всичко: красива безплатна рокля, вечер на смях и танци и красив принц, който да я спаси от реалността. Твърде много ли беше да искам поне едно от тези неща? Една лишена от стрес вечер, в която да се позабавлявам? Когато няма да е нужно да се тревожа за пари, работа или бъдещето си? След инцидента с разливането на безалкохолно по роклята ми този маскен бал вече не можеше да се опише като лишен от стрес.
Зарових ръце в косата си. Беше ми отнело повече от час да изправя всеки кичур, а след като прекарах навън по-малко от пет минути, вече усещах как къдриците отново се оформят. Обаче не ми пукаше. Единственото обезщетение за този лош късмет щеше да е, ако Аша се забавлява добре, да се надяваме, с Гейб Грант.
Тази мисъл ме накара да се усмихна.
Не знам колко дълго съм била навън, но по някое време тръгнах към фонтана. Отблизо беше дори още по-красив. Дъното му бе покрито с цветно стъкло и приличаше на потопен във вода калейдоскоп. Качих се на гладката му бетонна основа. Започнах да го обикалям и да си тананикам песента на "Хартбрейкърс", която Аша ми беше набила в главата.
– Госпожице?
Гласът му ме стресна и се наложи да разперя ръце, за да не се хвърля с главата напред във фонтана. Запазих равновесие, но сърцето ми се разбумтя лудо. Притиснах ръка към гърдите си и седнах, преди наистина да падна.
Нямаше нужда да поглеждам, знаех, че е пак онова момче. Когато се обърнах към него, се наложи да извия врат, за да видя маскираното му лице. Боже господи, височък беше! Не чак като приятеля ми Бумър, но все пак... Не бях осъзнала това, когато се сблъскахме в балната зала. Тогава бях твърде разсеяна заради подгизналата рокля, за да правя сравнение в ръста ни. И сякаш усетил това, той отстъпи няколко крачки, за да не се извисява така страховито над мен.
– Да не се опитвате да ме стреснете? – попитах аз, пулсът ми още бумтеше в ушите. – Защото мисията ви е изпълнена.
– Извинете – каза той с неутрално изражение. – Исках да разбера дали сте добре.
Въздъхнах.
– Да, добре съм.
Е, добре де, не бях добре. Не чак зле, но след неочаквания прилив на емоции се чувствах доста поразтърсена и изнемощяла. Като напълно изтощена батерия. Вълнението ми от бала беше напълно изчезнало, но все пак не бях готова да си тръгна. Не и когато трябваше да се прибера в тъмна къща. Не възнамерявах обаче да признавам това пред един напълно непознат, дори и да беше готин по някакъв мистериозен начин.
Той вероятно разбра, че не съм напълно искрена, защото, когато пак вдигнах поглед, се взираше в лицето ми c присвити в концентрация очи. Като че ли мина цял час, преди да заговори отново:
– Всичко наред ли е с роклята ви?
Лицето ми пламна.
– Ще се оправи. Ще я занеса на химическо чистене.
– Съжалявам, че ви залях – каза той отново. – Нося тази сода и кърпа, ако имате нужда от тях. – Подаде ми ги като дар за примирие.
– Не беше нужно – казах аз, без да смея да срещна погледа му. Лицето ми пламтеше и тихо се молех липсата на светлина да скрие розовите ми бузи. За разлика от мама и Роуз, които винаги имат златист калифорнийски тен, аз съм наследила ирландските гени на баба. Не само че бледата ми кожа може да изгори на слънцето и в облачен ден, но и когато съм смутена, става червена като светофар.
Момчето още държеше бутилката и кърпата, само че аз бях твърде притеснена, за да ги взема. Три дълги секунди отминаха, преди той да пристъпи напред и да ги остави до мен. След това остана там, с ръце в джобовете, и аз не можех да разбера дали иска да го поканя да седне, или да му дам извинение да си тръгне. Бях твърде разсеяна, за да направя и двете. Мислите ми все се връщаха към момента на разливането на безалкохолното и с всяко подробно повторение стомахът ми се свиваше. Бях се държала като пълна идиотка. Дори като гаднярка.