– Чичото на Оливър си пада повече по научните книги, но предположих, че ще има класиките – каза той, прелиствайки първите няколко глави на "Да убиеш присмехулник". — Смятах да я прочета, откакто ми я зае, но... — поколеба се и стисна устни, за да скрие гузна усмивка – миналата седмица беше доста натоварена. Искаш ли да започнем?
– Имаш предвид сега? — Не трябваше ли да гледаме филм? Вероятно вече всички бяха в кухнята и ни чакаха.
– Става ли? – попита Алек. – Като го знам Оливър, ще избере филм за Джеймс Бонд, а аз не съм в подходящо настроение.
– Е, вече знаеш, че съм по-скоро фен на "Мисията невъзможна" – казах аз. – Макар че не си падам много по четене на глас. Може би ще си я четем двамата наум?
– Става – каза Алек и отгърна първата страница.
Погледнах надолу и присвих очи в опит да ги фокусирам върху първото изречение. То беше едно от онези първи изречения, едновременно зловещи и измамни с простотата си, и ако не го знаех наизуст, сигурно нямаше да успея да различа ситния шрифт. Алек седеше на сантиметри от мен, но аз се примъкнах към него, докато краката ни се докоснаха.
Усетих, че ме гледа.
– Извинявай – прошепнах, бузите ми пак пламнаха. – Просто за да виждам по-добре.
Той се прокашля.
– Ето. – Сложи книгата в ръцете ми и после вдигна ръка, плъзна я зад гърба ми и ме притисна към себе си. – Така по-добре ли е?
Тялото ми се скова от близостта и аз си поех рязко дъх.
– Аз... да – смотолевих едва. След няколко секунди започнах да се отпускам.
А после четохме.
Или в моя случай – опитвахме се да четем.
Можех да мисля само за Алек: за начина, по който усещах ръката му около мен, за аромата на одеколона му, за топлината на дъха му на шията ми. Насилвах се да се концентрирам в книгата, но без полза. Пръстите на Алек си играеха с подгъва на потника ми и всяко нежно докосване изпращаше тръпка по гърба ми. Това продължи няколко минути, докато внезапно пръстите му спряха. Вдигнах глава да видя какво има и установих, че ме гледа. Пронизващите му очи потърсиха моите и аз потънах в цвета им: каменно сиво, дъждовно синьо и мълния. През целия си живот не бях виждала толкова пленителни очи.
– Какво мислиш? – изрекох аз внимателно всяка дума, за да не прозвуча треперливо или задъхано, и с облекчение установих, че гласът ми е нормален.
Пръстите му се задвижиха отново, този път погалиха вътрешността на китката ми и това просто действие накара цялото ми тяло да потрепери.
– За какво?
– За книгата.
Той замълча и си помислих, че се опитва да намери любезен начин да ми каже, че е ужасна.
– Не успях да прочета много – рече накрая.
– Защо?
– Заради теб. – Изрече го така просто и открито, че сърцето ми пропусна удар.
Стаих дъх, когато той наклони лице към моето. Очите му се затвориха, но точно преди устните ни да се докоснат, се отдръпна.
– Може ли? – попита.
Господи, да, ако обичаш!
– Аха.
Не бях сигурна, че чу отговора ми, тъй като го прошепнах, но сведе глава и...
Допирът на устните му беше замайващ, сякаш вените ми бяха електрически жици и по тях внезапно потече хиляда волта ток. Ръцете ми се раздвижиха, едната посегна да стисне тениската на гърдите му, а другата се уви около него и пръстите ми се заровиха в косата на тила му.
После, някак твърде скоро, Алек се отдръпна. Ъгълчето на устата му се изви в усмивка, крива и прекрасна.
– Добре ли е?
Не, не беше добре.
Беше по-добре от добре.
Красиво. Прекрасно. Невероятно.
Нямаше дума, която да опише начина, по който усетих устните му. Сърцето ми бумтеше толкова силно, че бях сигурна, че и той го чува, а дишането ми беше накъсано и плитко. Не можех да си поема достатъчно въздух. Бях твърде разтърсена, за да му отговоря, затова само поклатих глава.
Усмивката му нарасна.
– Добре.
След това пак се приближи.
Тази целувка беше всичко друго, но не и срамежлива. Устните му бяха горещи и настоятелни, сякаш е чакал този момент, и когато езикът му се плъзна в устата ми, осъзнах, че и аз съм го чакала. Алек ме бутна назад на пейката, но дори докато лежеше над мен, пак не го усещах достатъчно близко. Щом устата му се откъсна от моята и започна леко да се спуска по шията ми, аз съвсем се отнесох. Главата ми се замая и единственото, което съзнавах, е, че го искам.
И внезапно, просто така, всичко свърши.
Алек се отдръпна, сякаш осъзнал, че прибързва прекалено за първа целувка и ако не спрем скоро, вероятно няма никога да спрем.
Седна назад, дишаше тежко.
– Аз... — Поклати леко глава. – Съжалявам. — Гласът му беше дрезгав, почти разкаян. Вдигна ръка, сякаш да прекара пръсти през косата си, но спря и я отпусна до себе си.