Нямах предвид единствено неспособността на "Хартбрейкърс" да вземат решения, без да се скарат, но и избора им на забавления. В мазето, след като се реши, че Най-вероятно вече е изчерпана, Оливър предложи да играем на Ченгета и престъпници.
Навън.
През нощта.
В страховитата гора, за която не бях напълно убедена, че е лишена от вампири и други кошмарни създания.
Никога не бях чувала за тази игра и когато Оливър обясни правилата, ми се стори като по-голяма версия на криеница. Нещо, с което се забавляваха децата през междучасията, а не младежите. Оливър и Джей Джей бяха ужасени, че никога не съм я играла, като твърдяха, че съм пропуснала истински ритуал за инициация. Може би защото нямах спомени да съм играла със съседските деца, но играта ми се стори страховита. Нямаше нищо забавно в търчането насам-натам. Нищо.
Въпреки това криеницата беше за предпочитане пред още една игра с напиване, затова неохотно се съгласих.
– Зрелостта не им е силната страна – каза Стела, отговаряйки на въпроса ми.
С Аша се обърнахме, щом чухме гласа й. Не знаех, че някой ни е чул, но тя стоеше там, само на няколко метра от нас, с блеснали от вълнение очи.
– Мисля, че хората точно затова ги харесват – изтъкна Аша, несмутена, че са ни хванали да обсъждаме домакините. – Те са истински, разбираш ли? Просто група момчета, които обичат да се занасят и да се забавляват.
– Да – съгласи се Стела. – Това е част от чара им.
– За нас ли говорите? – попита Алек, пристъпвайки зад нея.
Стела подскочи при внезапната му поява и притисна ръка към гърдите си.
– Боже! Знаеш колко мразя да правиш така. – Усмивката на Алек потвърди, че наистина го знае, но се забавлява да я стряска.
– Добре, добре! – възкликна Джей Джей, вдигайки ръце в знак, че се предава. – Моят отбор ще са престъпниците. И без това изглеждам по-скоро като корав и красив злодей.
– Добре, да започваме – каза Стела. Тя демонстративно затвори очи и заяви: – Докато преброя до шейсет, престъпниците да са се омели оттук, започвам. Едно, две, три...
Оливър и Джей Джей се стрелнаха в нощта и това бе знак, че и аз трябва да офейквам.
– Хайде, да вървим – каза Аша и ме поведе по каменните стъпала.
Озърнах се през рамо и се вгледах с копнеж в топлата светлина около вътрешния двор и четиримата души, които стояха там. Бяхме разделени на два отбора: Джей Джей, Оливър, Аша и аз срещу Зандър, Алек, Бумър и Стела. Почувствах се зле, когато Джей Джей ме избра веднага след Оливър с твърдението че "изглеждам бегачка", тъй като атлетичните ми умения бяха в най-добрия случай жалки.
– Не изоставайте, дами – извика Оливър някъде пред нас.
А отзад:
– ...осем, девет, десет...
Забързах след Аша, когато тя хукна по хлъзгавата трева, защото не исках да я изгубя. Светлината от задния двор озаряваше само малка част от голямата морава и с отдалечаването ни от къщата мракът около нас се сгъстяваше. Накрая стигнахме до дърветата и според Оливър след около двайсетина метра имаше ограда, която щеше да служи като граница на играта. Той беше клекнал с Джей Джей до огромен ясен и обсъждаха маневрите.
– Мисля, че стратегически ще е най-добре да се придържаме към дърветата – казваше Джей Джей.
Ние се присъединихме към тях.
– Освен това ще трябва да се разделим – каза Оливър. – Така ще им е по-трудно да ни открият.
Божеее. Те наистина го приемаха много сериозно.
– Бързи ли сте? – попита ни Джей Джей.
– Аша е – отвърнах и гордо я посочих с пръст. – Аз не особено.
– По дяволите! – рече Оливър. – Може би ще намериш къде да се скриеш.
– Да, сигурно – отвърнах, макар че последното, ама най-последното нещо, което исках да правя, е да се спотайвам в мрака сама и да чакам някой – или нещо – да ме намери. Прокарах длани по ръцете си.
– Студено ли ти е? – попита Джей Джей.
Брей. Истинска загриженост ли чух в гласа му?
– Няма проблем – отвърнах, макар да усещах как кожата на голите ми ръце настръхва. – Просто не съм голям фен на тичането. И на зловещите тъмни гори.
– Ето, вземи това.
Той разкопча суитшърта си и го съблече. Когато ми го подаде, на мозъка ми му трябваше цяла секунда да обработи случващото се. Джей Джей всъщност се държеше приятелски, вместо да ръси остроумни шегички.
– О, благодаря – отвърнах и го облякох. Беше ми твърде голям и ръкавите ми висяха доста, но беше мек отвътре и миришеше на цитруси от одеколона му. – Но не беше нужно.
– Нямаш грижи – рече той и сви рамене.
Почти очаквах да изтърси някоя мръснишка шега от рода на колко е очевадно, че замръзвам, или пък че той не се нуждае от още дрехи, за да му кипи кръвта, но той само се обърна към Оливър и насочи вниманието си към играта.