– Е, Фелисити – каза Оливър. – Случайно да те бива в катеренето на дървета?
– Шегуваш се, нали? – Погледнах нагоре към кривите клони на дъба, който се извисяваше над нас. Оливър проследи погледа ми, но не изглеждаше особено обезпокоен от клоните, които се превиваха на вятъра. Вероятно защото не той щеше да си рискува живота. Не, той предлагаше аз да го направя.
– Нали не очакваш наистина да се покатеря по това нещо?
– Просто се надявах, че ще можеш – рече той. – Не ме бива да губя.
Това вече ставаше нелепо. Ако знаех, че приятелите на Алек ще приемат играта така сериозно, щях да си остана в мазето, да пия водка и да гледам Джеймс Бонд.
– Да, аз пък не обичам да си троша кокалите.
– Хайде де – рече той. – Не е толкова високо. Ще те повдигна. – И отново се усмихна по онзи начин – една част чар, една част магия и адски много увереност.
Но нямаше да подейства. Не и на мен.
Скръстих ръце.
– Няма да стане.
Той се смръщи и прокара пръст по устната си.
– Ами ако накарам Джей Джей да спре с шегите за червенокосите?
Устата ми започна да оформя "не", но се поколебах.
– Можеш ли да ми го гарантираш?
Усмивката се завърна.
– Определено. Нямаш представа с колко мръсни тайни го държа.
– Добре – съгласих се. – Но без повече коментари за ръста на Бумър. Нито шегички за нас с Алек. – Бузите ми порозовяха, когато добавих последното условие, но знаех, че е твърде тъмно, за да може Оливър да забележи.
– Ама ти преговаряш ли?
Понечих да се усмихна, развеселена, че отпорът ми го свари неподготвен, но после погледнах към дървото, сетих се какво се съгласявах да сторя и веселието ми бързо се изпари. Стиснах зъби.
– Абсолютно.
– Добре. – Звучеше развеселен. – Има сделка.
Той пристъпи до дървото, моето бъдещо скривалище или пък лобното ми място, и сплете ръце, за да направи стъпало за крака ми. Откакто го смутих с книгата за съзвездията, вече не се чувствах така неудобно с него. Смущението му ми показа, че не е чак толкова внушителен, колкото си бях въобразила, но сега щях да се оставя в ръцете му – буквално, – когато съберях кураж.
– Фелисити? – Той ме погледна с очакване.
– Извинявай. – Поех си бързо дъх и се опитах да подредя мислите си. Можех да го направя и да се преструвам, че момчето, което щеше да ме избута нагоре, не е най-голямата звезда на моето поколение, и да се скрия на въпросното дърво сам-самичка. И всичко това, за да спечелим една тъпа игра.
Стъпих в ръцете на Оливър, опрях се с ръка на рамото му и после се отблъснах. Изтласках се нагоре, за да достигна най-ниския клон. Оливър ми помогна и аз успях да увия пръсти около грубата кора и да се издърпам. Отне ми няколко секунди да се закрепя, но после, задъхана, се настаних до дънера.
– Хей, момчета – чух гласа на Аша някъде от малката полянка. С Джей Джей бяха застанали на пост. – Те идват. Да се махаме оттук.
Оливър изви врат и се опита да ме види в тъмното горе.
– Добре ли си? – попита той.
Поех отново дъх.
– Май да.
– Добре, извикай, ако има проблем – инструктира ме той. – Иначе ще се върнем да те свалим накрая. – След това изчезна в черните сенки с умението на добре обучен шпионин.
Седях си сама на дървото и не беше чак толкова страшно, колкото си мислех. Слушах как вятърът играе с листата и се наслаждавах на свежите аромати на нощта. За разлика от Лос Анджелис, тук въздухът миришеше на чисто. На борови иглички и на нещо сладко и не можех да му се наситя.
По някое време Бумър и Зандър изтичаха заедно през полянката и минаха точно под моето дърво, но аз стоях напълно неподвижно и стаих дъх, затова не ме забелязаха.
Още време мина, толкова много, че се зачудих дали не са ме забравили и дали няма да се наложи да слизам сама от тази дъбова кула. Някъде сред листата наблизо чирикаше птичка. Пулсът ми се ускори.
Гората отново притихна, но този път вече не ми изглеждаше така приятна. Помислих си дали да не извикам за помощ, както ми беше казал Оливър, но тогава видях нещо бяло да проблясва в мрака. Присвих очи. Беше платинената коса на Алек Уилямс. Той тичаше по края на поляната и я оглеждаше, а пътеката, по която вървеше, неизбежно щеше да го доведе до моето скривалище.
Още щом приближи, аз извиках тихо:
– Алек!
Знаех, че като издавам позицията си, ще проваля отбора, но за разлика от Оливър и Джей Джей, изобщо не ми пукаше дали ще спечеля на Ченгета и престъпници. Оливър вероятно щеше да откачи, като се има предвид сделката ни, но тя важеше само за качването ми на дървото. В нея не се споменаваше какво мога или не мога да правя след това.