– Ти си я харесвал – предположих аз.
– Когато се запознахме ли? – Въздъхна. – Може би малко. Но тя от самото начало беше с Оливър и изобщо не беше... като това.
Не можах да се сдържа. Вдишах рязко. Не знам защо бях толкова изненадана от признанието му, че има нещо между нас. Може би защото още когато разбрах кой е, мисълта да бъдем заедно или изобщо да имаме нещо общо бе така абсурдна, че направих всичко възможно да я потисна.
– А какво е това? – попитах със стаен дъх.
Отначало не отговори и се насилих да не мърдам.
– Не съм сигурен – отвърна той честно. – Но аз не можах да довърша онова, което ти казвах в библиотеката За сватбата на Ванеса.
– Да?
– Би ли искала... да ми бъдеш дама?
– Аз? – Надигнах се леко и обърнах глава да го погледна. – Искам да кажа, наистина ли искаш аз да дойда с теб? — Да го придружа на сватбата на сестра му ми се струваше твърде силно за първа среща.
– Да. – Придърпа ме по-близо и усетих как топлината на тялото му преминава през суитшърта на Джей Джей. – Наистина искам.
Преди да успея да се съвзема от изненадата и да формулирам отговор, алармата на телефона му записука, оповестявайки края на играта. След няколко секунди в гората изкънтяха викове, докато приятелите ни се прегрупираха. А после не мина много време и Оливър, следван плътно от останалите, се появи до моето дърво.
– Ако никой не е намерил Фелисити – казваше той, – тогава ние побеждаваме. — Спря до дъба и наклони глава назад. — Фелисити, там ли си?
– Насам – извиках аз, докато с Алек прекосявахме полянката.
Лицето му посърна, щом ни видя заедно.
– По дяволите, той те е хванал?
Поколебах се, не знаех как да обясня, че сама съм се издала, но Алек отговори вместо мен:
– Е – усмихна се той на приятелите си, – не и технически.
Зандър се намръщи.
– Това пък какво трябва да означава?
– Всъщност не хванах официално Фелисити – уточни той. – Така че престъпниците побеждават.
Оливър изкрещя победоносно и заби юмрук във въздуха.
– Но вие двамата сте заедно... – рече Зандър, веждите му още бяха смръщени от объркване.
– Стига, Х-мен – намеси се Джей Джей, прегръщайки го през раменете. – Явно по-добрият отбор победи.
Х-мен вдигна пръст като адвокат, който има възражения, но после въздъхна и отпусна ръка.
– Както и да е. – Поклати глава. – Дори няма да си правя труда.
Отзад Оливър прегърна Стела.
– А победителят получава ли целувка? – прошепна той до шията й.
Тя извъртя очи, но се усмихна.
– Само ако сме приключили със съживяването на детските ви спомени. Тази игра е нелепа и тук е ужасно студено.
Зандър беше широко ухилен, когато плъзна задната врата и излезе на двора. Държеше акустична китара.
– Намерих я!
Бяхме се събрали около вградено огнище и се топлехме след студената влага на гората.
– Къде беше? – попита Оливър. Той беше седнал на едно от плетените кресла, а Стела се гушеше в скута му.
– В дневната, точно както каза. – Зандър удари бързо по струните и после започна да ги настройва. – Някакви желания?
Стела приглади назад косата на Оливър и се усмихна.
– Аз искам да чуя моята песен.
Оливър наклони глава.
– Това може да се уреди.
Аз се наведох напред в креслото си.
Всички разговаряхме около огъня, когато Алек заяви, че имаме нужда от музика. Което пък на свой ред накара Аша да попита дали групата може да изсвири някоя от техните песни. И така, ние щяхме да получим собствен частен концерт от "Хартбрейкърс".
Измина миг тишина, в който се чуваше само пукането и пращенето на дървата в огъня. Гледах Алек с очакване. Той беше взел своята китара от багажника на кадилака и нямах търпение да го видя в действие. Джей Джей започна първи, като по магически начин измъкна две палки от колана на джинсите си, сякаш не ходеше никъде без тях. Нямаше барабани, но създаде прост ритъм по тухлите на двора. Зандър и Алек се включиха след това и започнаха позната мелодия. Изпяха няколко стиха, преди гласът на Оливър да се включи:
– Понякога неизказаните думи ни поразяват като остриета и куршуми – изпя той, – моите те раниха дълбоко, мила моя, вече няма надежда да оцелеем. – Гласът му беше по-плътен, когато пееше, но звучеше добре в тази по-изчистена версия на песента.
Слушах ги възможно най-внимателно, но бях фокусирана предимно върху Алек.
Харесваше ми как държеше китарата, сякаш бе продължение на него самия, и начинът, по който пръстите му се движеха по струните. Караше го да изглежда съвсем лесно, като че ли всеки може да седне и да се научи да свири за един следобед. Харесваше ми как затваря очи и потъва в музиката. И господи, как ми хареса начинът, по който се движеха устните му, докато оформяше тихо думите.