– Как така?
Цялото тяло на Алек се напрегна и устните му останаха стиснати толкова дълго, че се притесних да не съм го засегнала с въпроса си. Но накрая рече:
– Татко вече не помни защо е създал компанията. Сега иска единствено да прави пари. Музиката няма нищо общо с това.
– Затова ли отношенията ви са толкова сложни? – попитах. – Заради музиката? – Беше ми трудно да си представя, че най-важният източник на радост в живота на Алек е и причина за обтегнатите отношения с баща му.
– Отчасти – отговори той, гласът му стана напрегнат.
Огънят догаряше и една от цепениците се разпадна и събори купчината.
– А каква е другата част?
Той въздъхна и прокара ръка през косата си, като разроши винаги перфектните кичури.
– Не е кой знае какво.
Защо ли не ти вярвам? Въпросът сигурно се бе изписал на лицето ми, защото неговото омекна и той ми се усмихна.
– Наистина, Фелисити. Не се тревожи за това. Сега трябва да се концентрираш върху сестра си. Знаеш ли какво ще й кажеш?
Това бе очевидна смяна на темата, но той имаше право. На следващия ден вероятно – най-после – щях да видя Роуз. При тази мисъл гърдите ме заболяха и не разбрах дали това напрежение е заради тревога, вълнение, или просто страх. Вероятно комбинация от трите.
– Не съм сигурна. – Какво казва човек, когато открие отдавна изгубен роднина? Липсваше ми? Как си? Къде беше, по дяволите?
Нищо от това не ми се струваше особено подходящо.
– Утрото е по-мъдро от вечерта. – Той се изправи и ми помогна да стана. – Хайде. Трябва да си лягаме. Ще имаш време да помислиш за това утре в колата.
Глава 16
На следващата сутрин телефонът ми зажужа силно на нощното шкафче и аз се стреснах. Бях забравила да затворя завесите и макар че не беше слънчево като в Калифорния, дневната светлина струеше през прозореца и ме накара да примигна и да потъркам очи. Погледнах си часовника. Още нямаше седем.
Оф. Кой може да се обажда толкова рано?
С Алек бяхме говорили до три часа и се чувствах много изморена. Все още сънена, аз посегнах през леглото към нощното шкафче, но преди да стигна до телефона, жуженето спря.
Още по-добре.
Зарових се пак сред завивките. Алармата щеше да се включи чак след два часа и не исках да пропилея нито минута от отреденото ми време за сън. Но преди да потъна обратно в забравата, жуженето пак започна.
– Ама какво става? – изсумтях аз, отметнах завивките и грабнах телефона. Какво беше толкова важно, че някой ще иска да говори с мен точно сега? Погледнах екрана и сърцето ми падна чак в стомаха.
Беше мама.
Очаквах да ми се обади днес, но не и толкова рано. Тя трябваше да остане при Дейв до вечерта. Когато Аша, Бумър и Алек ме убедиха да тръгнем за Сиатъл, знаех, че ще се наложи да й кажа, че съм напуснала Лос Анджелис, но се надявах да го отложа до понеделник. Планирах да й кажа, че довечера ще остана у Аша, и да й се обадя на следващия ден, след като открия Роуз. Изглежда, сега трябваше да импровизирам.
Поех дълбоко дъх и натиснах бутона.
– Здрасти, мамо.
– Здравей, скъпа! – Беше необикновено възторжена и аз го приех за добър знак. Може би нямаше да се разстрои твърде много заради моето пътуване, ако беше в добро настроение. – Стаята ти е празна. При Аша ли си? Знам, че трябваше да се върна от Дейв чак след вечеря, но имаме вълнуващи новини и нямах търпение да ти ги кажа.
Раменете ми увиснаха.
– Значи си у дома?
– Да. Дейв ни прави закуска. Защо не помолиш господин Ван де Бърг да те докара до дома и ще ти разкажа всичко, докато хапваме бекон и палачинки.
– Не съм при Аша – отвърнах.
– Да не си взела смяна в закусвалнята? – попита тя. А после: – Италианско кафе ли искаш, или френско?
Смръщих се, не знаех защо заговори за кафе, но после осъзнах, че се обръща към Дейв. Въздъхнах и прехвърлих телефона на другото ухо. Беше време да приключвам с това, да се изправя пред истината, без значение дали съм готова да я чуя.
– Открих писмата, мамо.
Настъпи продължително мълчание. Пулсът ми се ускори и притиснах ръка към сърцето си, сякаш можех да забавя бумтенето му.
– Скъпа, за какво говориш? – рече мама най-сетне. Възелът в гърдите ми се разплете малко, отговорът й ми даде надежда, че наистина е в неведение, както се надявах – че не би могла да ме лъже за нещо толкова важно.
– Писмата, които Роуз ми е писала. – Опитвах се да звуча спокойна, но гласът ми се покачи с една октава Вече не можех да игнорирам ужаса, който чувствах, откакто намерих тези писма. – Бяха скрити под леглото ти.