Пак тишина. И накрая:
– Какво си правила в стаята ми?
В отговора й нямаше отрицание.
– Значи си знаела? – прошепнах аз. – Знаела си, че тя ми пише?
Мама въздъхна тежко.
– Ти не разбираш, Фелисити. По-сложно е, отколкото си мислиш.
Опитах се някак да проумея какво ми казва, чудех се дали съм я чула добре, макар да знаех, че е така.
– Как можа да го направиш? – възкликнах аз. Ужасът ми бързо прерасна в изгарящ гняв.
– Фелисити, скъпа – рече тя и аз си я представих, облегната на кухненския плот, как прокарва пръста през косата си.
– Не! – извиках. – Ти се преструваше, че не знаеш къде е Роуз цели четири години. Остави ме да си мисля, че тя не иска да има нищо общо с нас. С мен.
– Но аз невинаги знаех къде е тя и...
– Не ми пука – прекъснах я аз, без да й дам възможност да обясни. – Знаела си, че тя е добре, че е жива, и не си ми казала!
– Права си – отвърна тя.
Направо кипнах. Ако си мислеше, че ще постигне нещо, като признава правотата ми, жестоко се лъжеше.
– Скрих го от теб, защото се опитвах да те предпазя. Знам, че сега си разстроена, но нека не го правим по телефона. Прибери се и ще ти кажа всичко.
Бях твърде бясна, за да седя на едно място, скочих от леглото и едва не изгубих равновесие, когато босото ми стъпало докосна студения дървен под. Всъщност студът ми дойде добре – поохлади малко жегата, която се разливаше по тялото ми.
– Няма да се прибера, мамо. Не и преди да говоря с Роуз.
– Фелисити. – По напрежението в гласа й осъзнах, че е на ръба да се разплаче. – Къде си?
Погледнах през прозореца към задния двор. На дневна светлина дългата ивица на гората не изглеждаше така страховита като снощи.
– Сещаш ли се за онова момче, с което не ми даваше да се виждам? Музикантът, който ме докара у дома след маскения бал? – Знаех, че така ще я разстроя, но не ми пукаше. Исках да я заболи, да усети същия гняв, който изгаряше и мен, затова продължих да изстрелвам думите: – С него съм. Той ми помага да намеря Роуз. – Без да чакам отговор, прекъснах разговора и запратих телефона на леглото. След три секунди той започна да бръмчи, но не отговорих.
Цялото ми тяло трепереше.
Откакто Роуз избяга, аз винаги се опитвах да се грижа за мама, защото само тя ми беше останала. Всички други я изоставиха. Мислех си, че нашата връзка е станала по-силна заради нещастието. Само ние двете се борехме с живота. Струваше ми се немислимо да ме излъже.
Може би дълбоко в себе си знаех, че мама ме е излъгала, когато намерих писмата. И може би го отхвърлях, защото да призная, че ме е изолирала от сестра ми, щеше да означава, че всичките ми избори след бягството на Роуз – избор на училище, на бъдеще, избори, които ме направиха такава, каквато бях днес – са основани на една опустошителна лъжа. Изведнъж ме завладя усещането, че съм изгубила част от себе си, сякаш няколко от малките парченца, които ме правеха тази, която съм, бяха изчезнали.
Предния ден сутринта, след като намерих Аша и Бумър заедно, бях сметнала погрешно изненадата и объркването си за болка от предателството. Защото тогава още не разбирах добре тази емоция.
Сега я разбирах.
Не можех да помръдна.
Не можех да мисля.
Не можех да спра беззвучните стенания, които разтърсваха тялото ми.
Ето такава е болката от предателството.
Телепатията на моята най-добра приятелка явно се бе включила, защото на вратата се почука и тя надникна в стаята.
– Здрасти, Фел. Станала си? – Погледна първо към леглото и после ахна, щом ме видя да плача до прозореца. – О, боже, какво е станало? Нещо е станало, нали?– попита тя, когато влезе в стаята и затвори вратата.
Неспособна да отговоря, аз само кимнах.
– Какво има? – попита Аша. – Да не би той да ти направи нещо? Защото знаеш, че с Бумър ще му наритаме здраво задника. – Огледа ме бързо, от глава до пети, сякаш търсеше признаци за някаква телесна повреда.
– За какво говориш... – започнах аз, но рязко спрях. Под той тя имаше предвид Алек. – Не, разбира се, че не! Как изобщо можа да си го помислиш!
Аша се намръщи.
– Извинявай. Права си. Той е абсолютен сладур, нали? Само че... За последно те видях с него, а сега плачеш, затова откачих и прибързах със заключенията – избълва тя, размахвайки маниакално ръце. – Освен това се съмнявам, че бих могла да изпълня подобно обещание. Не че не искам да те защитя, не, просто наистина не мисля, че бих могла да наритам нечий задник и...
Следващото, което си спомням, е, че се опитвах да успокоя Аша, вместо тя да успокоява мен. Дърдоренето й ме беше изтръгнало от странното състояние, в което се намирах. Сложих ръце на раменете й и я разтърсих.