– Чувствам се като пълна идиотка – признах, скрила лице с ръцете си. – Съжалявам, че избеснях така. Сигурно мислиш, че съм някое скъпо за поддръжка Барби.
Момчето прие извинението ми като покана да седне до мен. Настани се и извади нещо от джоба си: телефон и слушалки.
– Косата ти не е руса — отвърна той. Втренчих се в него, объркана от внезапната и странна смяна на темата, затова той обясни: — Като на Барби.
О... Той се шегуваше. Божеее, никак не личеше при този сериозен тон и безизразното лице.
– Ясно – рекох. – Не и колкото твоята във всеки случай.
Косата му беше много светлоруса, толкова светло, че приличаше на отразена в пресен сняг слънчева светлина. И имаше страхотна прическа, с отметнати над очите кичури. Едва не се засмях. Той беше Кен-ът на моето Барби. Вместо да отговори, момчето вдигна ръка и смутено докосна косата си, сякаш да се увери, че всеки прилизан кичур си е на мястото. Когато приключи, отново впери поглед в мен. Чаках да каже нещо, каквото и да е, но като че ли тишината не му пречеше.
На мен обаче ми пречеше.
– Аз съм Фелисити Лион, между другото. – Ли-он, като френския град.
Надявах се разговорът да потръгне, но по някаква странна причина непознатият потрепна и извърна очи. Вгледа се в ръцете си и се съсредоточи върху увиването на бялата жица на слушалките върху пръста си.
О, странно. Нима бе твърде срамежлив, за да говори с мен, или пък не искаше да ми каже името си?
– Няма значение – рекох. – Все едно нищо не съм казала.
След няколко секунди той увеси слушалките на врата си и се прокашля.
– Аз съм Арън. – Не ми съобщи фамилията си, но и това ми стигаше.
– Е, Арън – казах аз и се опитах да не сбърчвам нос. Някак ми беше странно да го наричам Арън, но може би това се дължеше на факта, че бях бавачка на едно малко момченце на име Арън, което носеше костюма си за Хелоуин целогодишно и изскачаше от гардеробите, за да плаши хората. – Какво правиш тук? – Още щом го изрекох, осъзнах, че прозвуча, сякаш го питам защо седи до мен, и бързо добавих: – Имам предвид на бала.
– Баща ми е поканен – отвърна той, без да обяснява по-подробно. Стори ми се, че се смръщи, макар че с тази маска не беше сигурно. Исках да посегна и да я сваля, за да видя лицето му, но събрах ръце в скута си.
Боже, Фелисити. Не можеш ли да си още по-смотана?
Явно можех.
– Баща ти чернокосият мъж, с когото говореше по-рано, ли е?
Зададох въпроса, преди да помисля. Опитвах се да го накарам да говори, а Арън, който явно беше мълчаливец, не ми помагаше особено. Устните му потрепнаха и за част от секундата ми се стори, че зървам нещо като проблясък на емоция на лицето му.
– Значи си ме видяла.
О. Боже. Господи.
Смущението се стовари върху гърдите ми като добре прицелен конски къч. Прииска ми се да избягам пак в тоалетната и да се скрия. Въпросът ми прозвуча някак зловещо и преследвачески, но после ми хрумна, че с отговора си Арън също признава, че ме е забелязал.
– Ами да – признах. И стиснах устни, за да не се ухиля. – Беше малко трудно да не те забележа, като се беше втренчил така в мен.
Това го накара да извърне поглед, сякаш и той се чувстваше неловко от тази ситуация. И тогава вдигна ръка и докосна слушалките си, като че ли да се увери, че са на мястото си.
– Когато те видях да стоиш там, те помислих за друга.
Ама разбира се – казах си. – Ето, пак. Знаех какво ще ми отговори, но попитах:
– Така ли, на коя?
– Не се смей, но те помислих за Вайолет Джеймс. Тя играе в...
Макар да ме помоли да не се смея, не можах да се сдържа.
– Да, знам я.
Baйолет Джеймс, иначе казано, вампирската принцеса Лилиана Лакроа от "Безсмъртни нощи". В този сериал бе първата й главна роля и откакто се излъчваше, всички настояваха, че сме били като близначки. Аз не виждах приликата. Вайолет имаше светлокафява коса и почти златисти очи, което бе в рязък контраст с моята червена грива и зелените ми очи. И все пак, ако се появях в някой от туристическите райони на Лос Анджелис, хората все ме спираха на улицата и ми искаха автограф.
Не че ми беше неприятно да ме сравняват с Вайолет. Все пак тя беше разкошна, но винаги се стигаше дотук, когато се запознавах с някого. И нямаше значение с кого. Можеше да е и президентът на САЩ или пък Малката русалка, рано или късно щяха да споменат приликата. Всъщност бях чувала това толкова често, че знаех как точно ще протече разговорът. Обикновено ми задаваха лични въпроси за Вайолет (сякаш ако приличаш на някого, умееш да четеш мислите му), кога ще започне новият сезон (внезапно се сдобивах с вътрешна информация?) и дали мога да изрецитирам репликата на Лилиана, която явно всички много обичаха (Не, не цитирам секс сцени!).