– Ей, всичко е наред. Не се извинявай.
По бузите ми още се стичаха сълзи и ми се струваше, че имам дупка в сърцето, но някак успокояването на Аша ми помогна да се съвзема.
– Добре. Ще спра да се държа като откачалка и ти ще ми кажеш какво стана. – Хвана ме за китката и ме задърпа към леглото, където седнахме с кръстосани крака. – Добре, какъв е този проблем, който не е свързан с Алек?
Затворих очи и ги притиснах с основите на дланите си, докато търсех отговор. Не че не знаех какво да кажа, но щеше да е още по-болезнено да го призная на глас.
– Мама се обади – казах след доста време.
– О, Фел. – Лицето й посърна. – Тя знаеше за писмата, нали?
Очите ми отново запариха и аз захапах вътрешността на бузата си, за да не се разрева, макар че изобщо не помогна.
– Да – успях да изрека и едва когато тя ме прегърна, осъзнах, че лицето ми отново е мокро. Без да каже и дума, Аша ме държа така, докато ми свършиха сълзите.
Щом очите ми най-сетне пресъхнаха, не ми беше останала и капка сила, сякаш бях изминала пътя от Лос Анджелис до Портланд пеша и не бях спала с дни.
– Защо ще ми го причинява? – Гласът ми звучеше съвсем немощен. Мама знаеше какво е да те изоставят. Как е могла да ми причини същата болка?
– Нали ги знаеш майките – каза Аша, опитваше се да открие логичен отговор, макар и двете да знаехме, че не съществува такъв. – Вероятно е решила, че така е по-добре за теб.
Избърсах си бузите с опакото на дланта, докато се опитвах да се отърва от ужасното изтощение.
– Как така ще е добре за мен да ме раздели с Роуз? Това няма никакъв смисъл.
– Не казвам, че е правилното нещо. Очевидно е, че е сгрешила – каза Аша, – но Роуз наистина ви изостави. Може би майка ти е сметнала, че писмата само ще ти припомнят това и няма да е толкова болезнено, ако тя остане извън живота ви, вместо в покрайнините му.
Докато се борех с въздишката, която думите й предизвикаха, се обърнах пак към прозореца и се вгледах в облачното небе. Аша искаше да ми помогне, но не разбираше. Нейното семейство беше съвършено – сплотено, изпълнено с обич и най-важното – цяло. Що се отнася до сестра й, най-лошото, за което Аша трябваше да се безпокои, бе дали Рия й е откраднала любимия пуловер и го е съсипала при прането.
– Най-трудното през тези четири години не беше, че Роуз си тръгна – казах аз, в опит да й обясня така, че да ме разбере. – А неизвестността: Дали е добре? Дали ще я видя отново? Дали дори е жива? Това неведение ме будеше нощем. Предпочитам да знаех истината, дори да ме заболи, отколкото винаги да се чудя какво се е случило.
Аша се замисли и отговори:
– Да, предполагам, че и аз бих искала да знам – съгласи се тя. – Майка ти обясни ли нещо?
– Не. Искаше да се прибера, за да поговорим.
– А ти какво каза?
– Аз... ами... затворих й. – Не се чувствах виновна точно за това – бях твърде разстроена, за да се чувствам виновна, – но ми беше странно да призная, че съм го направила. Тя знаеше колко нетипично е за мен да проявявам неуважение към майка си.
Аша се наведе и косата й се пръсна по рамото й като течна нощ.
– Не си! – ахна тя, а сапфирените й очи се разшириха.
– Знам, знам. – Устата ми се изви в сянка на усмивка. – Първо тръгвам на междущатско пътуване, без да й кажа, а сега и това. Изглежда с Роуз си приличаме повече, отколкото си мислех.
– О, да – каза Аша и извърна очи към небесата. – Ти се превръщаш в истински бунтар. Скоро ще задигнеш някоя кола и ще планираш обир на диаманти.
– Е, поне тогава ще мога да си позволя Харвард.
Тръшнах се с въздишка на възглавниците. Знаех, че говоря с огорчение. Усещах отровата на думите на езика си и не исках Аша да си мисли, че са насочени към нея.
– Знаеш ли – казах, като извих глава, за да срещна погледа й. – Благодаря ти. Затова, че си тук и защото не казваш "нали ти казах".
– Никога не бих го направила – каза тя, сдържайки смеха си, но и двете знаехме, че при нормални обстоятелства и ако не са ми разбили току-що сърцето, определено ще го направи. Тя обичаше да е права. – Е... вие с Алек – продължи тя, променяйки темата и давайки воля на усмивката си. Веждите й се размърдаха. – Нищо ли не се случи между вас? Когато ви видях за последно, се бяхте сгушили много удобно.
Червенината пак плъзна по шията ми.
– Както казах, нищо не се случи, след като си легнахме по стаите.
– Така ли? – Аша вдигна вежда. – А преди това?
Лицето ми пламна още по-силно и тъй като то ме издаваше, знаех, че няма смисъл да лъжа.