Аша подръпна кичур от косата си.
– Ами ако се събуди и осъзнае, че това е грешка?
Аз пребледнях.
– Да не казваш, че ти съжаляваш?
– Не – прошепна тя и от тона й разбрах колко много означава това за нея. – Но ако той съжалява?
– Не съжалява. Ти не си грешка, Аша. Ти си момиче мечта. – Посегнах и хванах ръката й, опитах се да й вдъхна малко увереност. – Разбра ли?
Тя помълча, после стисна ръката ми и кимна.
– Добре – казах и свалих крака от леглото. – Нека видим дали ще можем да направим кафе. Мисля, че и двете имаме нужда.
Остатъкът от сутринта ми се слива.
Въпреки че вечерта бяхме стояли до късно, Алек слезе първи при нас в кухнята. Беше си сложил слушалките, но когато ни видя до масата, се усмихна и изключи онова, което слушаше, увесвайки кабела на врата си като аксесоар. Всички останали започнаха да се появяват един по един, докато ние изпихме няколко чаши кафе, и накрая единственият спящ остана Бумър. Предприех множество опити да го събудя: чиния с бъркани яйца, приготвени от Оливър, предложение да покара колата на Джей Джей. Щом най-сетне се съживи и размърда, ние се сбогувахме с приятелите на Алек и потеглихме след около час.
От Тайната квартира до Сиатъл оставаха по-малко от три часа. С приближаването на града аз се изправях все повече на седалката и гледах пътните табели и пейзажа, които прелитаха край нас. Опитах да се успокоя и да слушам музиката на Алек, но бях твърде разтревожена. С всеки километър, който изминавахме, аз се приближавах към сестра си.
Когато слязохме от магистралата, стомахът ми правеше салта от нерви. Слънцето се бе издигнало в ранния следобед и надничаше през облаците, за да стопли деня. Щом погледнах към Алек за кураж, зърнах блещукащ залив през прозореца му. Космическата игла се извисяваше пред нас, а стройните й крака се издигаха, за да поддържат обсерваторията с формата на летяща чиния. Дизайнът й бе в рязък контраст с останалия градски пейзаж, сякаш се бе озовала тук от някакъв футуристичен град или от научнофантастичен филм.
При други обстоятелства щях да се срамувам да призная, че не знам много за града, освен че е родното място на "Старбъкс" и в него се развива действието на една от романтичните комедии на Аша "Безсъници в Сиатъл". Но не бях дошла като турист. Бях тук заради Роуз.
Трябваше да е тук. Ако не беше...
Не! – сгълчах се сама. – Не мисли така.
След като си проправихме път през трафика, пристигнахме в Белтаун, квартал съвсем близо до Пайк Плейс Маркет. Платените паркоместа по улицата бяха заети и аз си помислих, че ще трябва да обиколим пресечките поне няколко пъти, преди да намерим място. Но сякаш като знак свише, който показваше, че сме на прав път, една кола точно пред нас потегли. Алек включи мигача и зае мястото й. Докато паркираше, аз се взирах в сградата, до която бяхме изминали толкова много път. Като останалите сгради по тази улица, в които се помещаваха барове, кафенета и скъпи магазини, и тази не беше жилищна, както се надявах, но аз потиснах разочарованието си и разкопчах колана.
– Сигурна ли си, че това е мястото? – попита Аша от задната седалка.
Всички погледнахме Алек за потвърждение.
Той посегна към листчето, което Келси ни беше дала, за да провери отново адреса.
– Да, това е.
Обърнах се към прозореца.
Над магазина имаше табела в искрящо тъмносиньо и на нея пишеше "Галерия "Изгубените топчета". Ако се съдеше по витрината, това беше галерия за стъкло. Имаше цветни вази с различен размер, абстрактни скулптури, които ми заприличаха на морски чудовища със спираловидни пипала, и дълга редица топчета от духано стъкло, които блестяха като скъпоценни камъни.
– Доста странно име, не мислиш ли? – попита Бумър, докато оглеждаше критично галерията.
– Откачено е. – Точно място, каквото Роуз би харесала, осъзнах аз. – Хайде, да вървим.
В галерията бавно горяха благовонни – вероятно канела или джинджифил – и миризмата ме удари още щом отворих вратата. Песен на "Гъне енд Роузис" звучеше тихо от радио зад касата. Без да поглеждам изложеното, аз тръгнах към момчето зад плота. Той беше на около четиринайсет години и бе напълно погълнат от манга комикса, разтворен пред него.