– Добре дошли в Галерията на изгубените топчета. Ще си изгубите ума по нашите топчета – поздрави ни той, без да вдига глава. – Казвам се Стивън. С какво да ви помогна?
– Ами здрасти. Търся сестра си, Роуз. Мисля, че може би работи тук или е приятелка на собственика, или...
Стивън не откъсна поглед от лъскавите страници на комикса.
– Съжалявам – рече той, без да ме изслуша. – Не я познавам.
От бързия му отговор гърлото ми се сви, но не смятах да се отказвам.
– Казва се Роуз Лион – започнах отново, сякаш щеше да има полза, ако наблегна на името й. – Може би е чест клиент или пък...
– Не, съжалявам. Тук няма Роуз.
Острите нокти на ужаса се забиха в сърцето ми и започнаха да го усукват, но аз поех дълбоко дъх и опитах да се успокоя.
– Сигурен ли сте? Тя е дала адреса на тази галерия за писмата си.
Стивън въздъхна протяжно, сякаш отговарянето на въпросите ми му причиняваше голямо неудобство.
– Сто процента съм сигурен – отвърна и прелисти страницата.
Мускулите на лицето ми потрепнаха. Исках да посегна през плота, да сграбча хлапето за яката и да го разтърся, докато не изплюе отговорите, но Аша леко ме хвана за лакътя. Пръстите й бяха хладни на горещата ми кожа и аз леко отстъпих встрани. Тя се обърна към Стивън и съчувственото й изражение се превърна в страховито смръщване.
– Виж какво, келеш такъв – рече и го посочи с пръст. – Идваме чак от Лос Анджелис, за да търсим изчезналата й сестра, така че най-малкото, което можеш да сториш, е да вдигнеш глава от тъпото аниме и да ни помогнеш.
Хлапето сви устни и затвори комикса с едно плавно движение на китката. Мрачни дни. Момичето на корицата имаше комично големи гърди и размахваше пламтящ меч над главата си.
– Много съжалявам за сестра ти – каза той и небрежно отметна косата от очите си. – Но както вече обясних, не познавам Роуз. Родителите ми са собственици на галерията и единственият друг служител тук е братовчед ми Тед, ясно ли е?
Очите ми се насълзиха. След всичко, което се случи, откакто открих писмата, след толкова път, не можех да се предам сега.
– Може би ако я видиш – предположих аз и бръкнах в чантата си. Нямах скорошна фотография на Роуз, но бях почти сигурна, че има една стара в джоба на чантата ми. През първите няколко месеца след бягството й аз я разнасях със себе си, показвах я на хората и ги питах дали са виждали сестра ми.
– Знам, че беше някъде тук... – Зарових на сляпо, докато пръстите ми напипаха картоненото правоъгълниче, чиито ръбчета се бяха прегънали след четири години престой в чантата ми. – Аха! – възкликнах и извадих победоносно снимката. Няколко трохи се бяха залепили за лъскавата й повърхност и аз ги изтръсках.
Обърнах се към Стивън и тогава зърнах нещо с крайчеца на окото си. На опънат канап бяха окачени хартиени сърца. Те обрамчваха задната стена на галерията като украса за парти. Не ги бях видяла веднага, защото бяха направени от хартия за оригами, ярка и на цветни мотиви, а Роуз никога нямаше пари за такива неща. Касовите бележки и листовете от тетрадка й вършеха чудесна работа.
Ръката ми затрепери, когато посочих сърцата.
– Кой ги направи?
Стивън се извъртя на стола си. Бузите му порозовяха.
– А, Лизи ги направи.
Лизи, като Роуз Елизабет Лион? Нямах представа, че сестра ми се представя с второто си име, но пък не бях говорила с нея от четири години. Кой знае колко много се беше променила?
– Това тя ли е? Това ли е Лизи? – попитах и му подадох снимката да я разгледа.
Той се наведе над плота.
– Косата й е различна, но да, това е Лизи. Тя е наемателката ни на горния етаж.
Сърцето ми едва не се пръсна.
– Защо не каза по-рано? – попита Аша, преди да успея да се съвзема от шока.
– А? Ами не знам. Може би защото Роуз Лион и Лизи О’Брайън не са едно и също име.
Алек ме погледна притеснено.
– О’Брайън?
– Това е моминското име на мама – обясних му аз. – Опитвах се да намеря Роуз в интернет и сега разбирам защо не успях.
– Колкото и да ми е приятен този импровизиран разпит, наистина бих искал да се върна към комикса си. – Стивън прониза Аша с поглед. – Така че, ако ви пусна горе, ще ме оставите ли на мира?
Боже!
Роуз беше тук.
Роуз беше тук в момента.
Хванах се за плота за опора и поех дълбоко дъх.
– Да – възкликнах. – Ако обичаш.
Глава 17
Стивън ни поведе през галерията и излязохме от задния вход на сградата, на слънцето. Спря пред друга врата и започна да прехвърля връзка с ключове. Аз свивах и отпусках пръсти, докато най-сетне той откри правилния ключ и влязохме.