Без да каже и дума, Стивън изчезна отново в галерията.
– Наистина трябва да поработят по обслужването на клиенти – промърмори Бумър, но аз почти не го чувах.
Пред мен се издигаше стълбище.
Последните четиридесет и осем часа бяха минали като вихър, откакто открих писмата на Роуз. Така силно исках да я открия, че тръгнах, без да си дам възможност да помисля какво всъщност почувствах, когато прочетох думите й. И сега, само на метри от нея, се изпълних с гняв. Бях й бясна, че си тръгна и заради четирите години неведение, четири години, в които не знаех дали е добре. Бях й ядосана, че не се върна. Това бе продължителен гняв, който кипи под кожата, незабележимо и дълго, докато нещо, например песен или късче от разговор, или хартиено сърце не го извади отново на повърхността.
Единствената достатъчно силна емоция, която можеше да пробие през гнева ми, беше страхът. Роуз ми беше писала, но и ме изостави. Дори се подвизаваше под друго име. Ами ако почуках на вратата й и тя не искаше да има нищо общо с мен?
Мазолести пръсти се преплетоха с моите и ме стиснаха окуражаващо. Алек не каза нищо, но очите му питаха: Добре ли си? Не можех да измисля сценарий, в който бих била добре при сегашната ситуация, но това, че той бе до мен, топлината на ръката му... Точно това ми беше нужно, за да събера кураж.
Усмихнах се и казах:
– Добре, да го направим. – Изправих рамене и тръгнах по стълбите. Когато стигнах горе, почуках, преди да имам време да се паникьосам отново. Почти веднага се чуха стъпки, както и звукът на познат глас.
– ...сигурно е Стивън. Той винаги си намира извинения да дойде. О, нищо подобно! Съвсем безобиден е. Дори е сладур.
Чук изщракване, когато дръпнаха резето. Вратата се отвори и...
Там, след цялото това време, стоеше сестра ми.
Тя едва не изпусна телефона, когато ме видя.
Човекът в другия край на линията каза нещо, защото Роуз бързо отговори:
– Трябва да затварям. Ще ти се обадя по-късно. – Телефонът изчезна в джоба й. И двете мълчахме. Дълго се взирахме една в друга, като че ли можехме да наваксаме годините, в които не се бяхме виждали. Накрая тя притисна ръка към гърдите си, сякаш изпитваше физическа болка.
– Фелисити?
– Здравей – отвърнах. Четири години раздяла и единственото, което успя да кажеш, е "здравей "? Гениална си, Фелисити.
Но Роуз явно нямаше нищо против, защото разтвори ръце и ме прегърна. Аз се напрегнах при контакта, но когато усетих парфюма й – ванилена захар, същият, който използваше и в гимназията, – сякаш се завърнахме в нощта преди рождения й ден, преди всички тези години, преди всичката тази болка. Бяхме просто две сестри, които се обичаха, и сякаш не бе минал и ден оттогава.
– Не мога да повярвам, че си ти – каза тя, когато се отдръпна след дългата прегръдка. Сложи ръце на раменете ми и ме огледа от глава до пети. – Боже, толкова си пораснала.
– А ти изглеждаш толкова... здрава.
Не исках да прозвуча изненадана. Бях си представяла тази среща много пъти. Знаех, че нещата между нас ще са различни, че тя ще е различна, защото как можеше да не е след четири години? И аз не бях човекът, когото тя напусна. За бога, аз дори не бях същата като преди две седмици. Срещата с Алек, откриването на писмата, предприемането на това приключение – всичко ме беше променило.
Но не очаквах такава трансформация от Роуз.
Когато я видях за последно, тя изглеждаше болна. Беше твърде слаба, с хлътнали бузи, а сега си беше с нормалните килограми и лицето й сияеше. И изрусената суха коса, която помнех, сега си беше върнала естествения златист блясък. Дори тъмните сенки под очите, появили се заради купоните по цяла нощ, ги нямаше.
– Благодаря ти.
Последва неловка тишина и Аша се опита да я запълни. Тя се промъкна покрай Алек и помаха на Роуз.
– Здрасти, не сме се виждали отдавна.
– Аша ван де Берг – каза Роуз, очите й сияеха от удоволствие. – Защо ли не съм изненадана да те видя?
– Фелисити единствена търпи постоянното ми мрънкане, затова реших да я държа наблизо – пошегува се Аша и после бързо представи момчетата. Изненадващо, но тя спомена само първото име на Алек и освен любезната усмивка и поздрава, Роуз с нищо не показа, че знае кой е той.
– Е... – каза сестра ми, след като се запознаха. – Как се озовахте тук?
– А ти... не искаш ли да съм тук?
– Разбира се, че искам! – Гласът й се повиши от шок и като че ли от болка, сякаш се обиди, че дори съм предположила друго. – Как можа да си го помислиш?
– А как да не си го помисля? Ти си тръгна, без да се сбогуваш, и аз цели четири години се чудя дали изобщо си жива.