Тя пребледня така, сякаш я виждах през черно-бели лещи.
– Не си получила писмата ми?
Поклатих глава.
– Намерих ги под леглото на мама в петък. Тя ги е крила от мен.
Роуз не отговори веднага, но изражението й беше красноречиво: очите й бяха буреносни и устата се изкриви, сякаш смучеше кисел бонбон.
– Шегуваш ли се с мен? – възкликна тя. – Това е толкова типично за мама.
Дори споменаването на майка ни я накара да започне да разтрива челото си, сякаш усещаше началото на мигрена, но после отвори широко вратата.
– Трябва да влезете. Явно се налага да поговорим.
След пет минути вече седях до кухненската маса на сестра си. Апартаментът й беше миниатюрен, но така й отиваше, че макар при всяко помръдване да си удрях главата в ниско окачения шкаф над мен, изобщо не ми пречеше. По стените имаше снимки в рамки от пътуванията й, колекция раковини по первазите и навсякъде оригами: сложни цветя с пластове венчелистчета, красиви горски създания като лисици и катерички и страховит дракон, който сигурно й бе отнел часове. Хартиените фигурки бяха пръснати навсякъде. По масичката за кафе. По лавиците в дневната. Дори по кухненските плотове. Сякаш изникваха от всички възможни повърхности, като диви цветя в гората.
Аша, Бумър и Алек излязоха да разучат ресторантите, затова останахме само двете. Те заявиха, че са гладни, но аз знаех, че просто искат да бъдем насаме. Между нас на масата имаше пакет "Тоститос" и салца, а Роуз дори имаше достатъчно боровинки в хладилника, за да ми направи шейк, но и двете не докоснахме храната.
– Е... – каза Роуз.
– Е... – отвърнах аз.
Толкова много неща исках да й кажа, имах толкова много въпроси, че сякаш не успявах да накарам мозъка и устата си да работят в синхрон. С нея винаги сме разговаряли лесно, но сега имах чувството, че се опитвам да водя разговор на общи теми със стара позната, Като че ли дори естествената връзка между сестрите можеше да се прекъсне с времето.
Роуз също изпитваше затруднения. Отвори уста, после я затвори. Гледах я как свива крак до гърдите си и подпира брадичка на коляното си.
– Не зная откъде да започна.
– Например да ми кажеш защо избяга – казах аз, докато разбърквах шейка с лъжицата си.
– Да съм избягала ли? Това ли ти каза мама?
Изненадана от смръщването й, аз успях само да кимна.
– Не стана така – каза Роуз и седна изправена. – Нищо подобно.
– Тогава ми кажи какво стана. – Посегнах и леко докоснах кокалчетата на пръстите й. Исках да хвана ръката й, за да я окуража, но се изплаших в последната секунда.
Тя като че ли се сви на мястото си, сякаш допирът ми бе накарал нарастващият й гняв да се изпари.
– Сложно е.
Очаквах да ми каже повече, да ми обясни, но тя само извърна поглед.
Аз въздъхнах.
– Това го разбрах. Ако не беше сложно, мама нямаше да ме лъже и нямаше да се налага да измина толкова път до Сиатъл, за да те намеря.
– Все още съм шокирана, че не си получила писмата ми. Обадих се в пощата и те ми казаха, че някой ги взима. Затова предположих, че си ти. Не съм и помисляла, че мама може да...– Тя замълча, клатейки глава. – В нощта, когато си тръгнах, оставих писмо на скрина ти. То беше първото, което ти написах, и ти обяснявах всичко. В него имаше ключ и инструкции.
– За пощенската кутия ли? – попитах аз.
Тя кимна.
– Мама явно го е видяла, преди да се събудиш. Трябваше да го скрия по-добре, но се страхувах, че няма да го намериш.
– Но... защо? Нещо случи ли се между теб и мама?
– Ние не се разбирахме – каза тя. – Изобщо. Мама имаше много високи очаквания към мен и аз не можех да ги оправдая. Тя искаше да отида в добро училище и да уча нещо скучно като счетоводство или право, но това не беше за мен, разбираш ли?
– Да, не мога да си те представя да изчисляваш данъци до края на живота си. – Можех да си я представя как води сафари обиколки в Африка или дава водни скутери под наем на Карибите, но да седи на бюро и да изчислява от девет до пет? Никога.
– Точно – каза тя. – Освен това нямах оценките, които ми трябваха да вляза в добро училище.
– И какво стана?
– Мама не спря да ме притиска, затова започнах да давам отпор. Отначало с дреболии – като бягане от час и измъкване през нощта. После започнах да купонясвам. Само обичайните петъчни и съботни купони, колкото да изпусна парата, но нещата бързо се влошиха. Започнах да излизам и през седмицата, всяка нощ. През деня не ходех на училище, защото спях с махмурлук.
И това го знаех. Бях го преживяла. Но знаех и че има още нещо, което тя не ми казва.