– Виж, чуй ме – започна Роуз, като посегна през масата към ръката ми. – Да ви напусна бе едно от най-трудните неща, които съм правила, разбираш ли? Но трябваше да се открия, не можех да го направя у дома. Не и с мама. Отношенията ни бяха безвъзвратно отровени.
Издърпах ръката си от нейните.
Нямаше нужда да ми се припомня колко нездравословни бяха отношенията между нея и мама. Затова разбирах защо е решила да прекъсне връзката с нея – и в резултат на това, и с мен. Но все пак истината болеше ужасно.
– Фел? – прошепна Роуз, никога не я бях чувала така плаха. – Моля те, не ме мрази.
Отпуснах брадичка към гърдите си, за да не види изражението ми.
– Нея мразя, не теб.
– Не говори така, Фелисити.
Вдигнах толкова рязко глава, че я ударих в шкафа над мен, но бях така изненадана от думите й, че дори не усетих болка.
– Защо?
– Защото тя те обича и...
– О, моля ти се. – Вдигнах ръка да я спра. – Ти сериозно ли я защитаваш точно сега?
– Не казвам, че постъпи правилно, защото определено не беше така – каза Роуз. – Но го приеми от човек, който я е мразил с години. Не си струва.
– Значи си й простила? – попитах смаяна. — След всичко, което е сторила?
– Не съвсем, но се опитвам, защото искам да бъда щастлива – каза тя. – Омразата заема повече място в сърцето ти, отколкото осъзнаваш, и не остава място за неща като обич и радост. Повярвай ми.
– Не те разбирам, Роуз. Всичко, което правих, след като ти си тръгна, беше заради мама. Всички, които бе обичала, я напуснаха и аз се чувствах длъжна да я компенсирам – обясних аз. – Глупавото ми тринайсетгодишно аз си мислеше, че ако уча право в Харвард, ако стана адвокат, ако съм успешна, може би тя отново ще бъде щастлива.
– Не ти трябва престижна диплома или работа в адвокатска фирма, за да сториш това, Фел. Ти я правиш щастлива.
– Не става дума за това. Просто всичките ми избори през последните четири години са били основани на една лъжа! – възкликнах аз.
– Да не казваш, че нямаше да учиш толкова усилено, ако знаеше истината за моето заминаване или ако изобщо не бях заминала? – попита Роуз, като ме погледна невярващо. – Защото, ако е така, може би мама е взела правилното решение.
– Как можа да го кажеш? През цялото това време се опитвах да стана човекът, който според мен щеше да я направи щастлива, а не човекът, който аз исках да бъда, и сега се чувствам така, сякаш не знам коя съм,
– Ти си само на седемнайсет – засмя се Роуз. – Никой не знае кой е на тази възраст. По дяволите, аз съм на двайсет и две и все още не съм разбрала коя съм.
Не можах да измисля отговор – не и такъв, който щеше да й помогне да види моята гледна точка. Като научих истината за случилото се преди четири години, се почувствах изтощена и още по-изцедена емоционално, отколкото очаквах.
– Виж – каза Роуз, когато тишината стана прекалено напрегната. – Била съм на твоето място. Когато мама ме изрита, се почувствах толкова предадена, Знам, че те боли, но не съм те виждала от четири години. Не искам да прахосам и минута в спорове с теб.
Беше права. Мама вече ни бе откраднала твърде много време. Защо й позволявах да ни отнеме още?
– Добре – казах, поех дълбоко дъх и се опитах – поне засега – да пропъдя мама от ума си. – Разкажи ми всичко за Николи.
– ... а тук сме с неговата нона – каза Роуз, сочейки снимка на нея, Николи и възрастна жена.
Бяхме се преместили от кухнята на дивана в дневната и Роуз ми показваше албум от лятото, когато бе останала при семейството на Николи в Неапол. Досега бях разбрала, че гаджето й е на двайсет и четири, че е су-шеф в един от най-изисканите ресторанти в Сиатъл и че мечтата му е да отвори свое бистро.
Прокарах пръст по найлоновата страница на албума, проследявайки усмивката на сестра ми. Смееше се с широко отворена уста. Никога не я бях виждала толкова щастлива.
– Сигурно си си прекарала страхотно – казах с копнеж. Не бях точно тъжна... но при мисълта, че Роуз бе напуснала дома, за да открие такова щастие, усещах пробождане в сърцето.
Тя кимна.
– Това беше най-хубавото лято в живота ми.
– Ти така и не ми каза... Как се срещнахте?
– На първия ми круиз – отвърна тя, очите й блестяха. – Имаше чаено парти, на което гостите се срещаха с принцесите на "Дисни", и той работеше на него. Очевидно не като принцеса. Беше сервитьор, спестяваше за кулинарното училище. Както и да е, някъде по средата на събитието той се спъна и изля цяла кана сок върху роклята ми.
– Това не е минало добре. – Не познавах сестра си като спокойна, хладнокръвна и овладяна.