Но тази нощ се случи нещо съвсем различно. Арън не тръгна по сценарий.
– Още щом ме погледна, разбрах, че не си Вайолет – каза той, сякаш това бе нещо забавно.
– Наистина ли? И как така?
– Когато Вайолет те гледа, те кара да се чувстваш дребосък, дори да си висок метър и осемдесет. – Говореше за нея така, че се зачудих дали не се познават, но той бързо смени темата. — Е, ти така и не ми каза. Какво правиш тук тази нощ?
– Ами аз съм доброволец към Асоциацията.
За първи път, откакто го срещнах, Арън се усмихна. Това беше една от онези бавни полуусмивки, която преобрази маскираното му лице така, че накара и мен да се усмихна в отговор.
– Обикновено се налага татко насила да ме довлече на такива събития, но имам приятелка, която – поколеба се и усмивката му изчезна – е свързана с каузата.
...което означаваше, че приятелката му е болна от рак. Или пък има близък с рак. Така или иначе, беше ужасно. Първата ми мисъл бе да предложа някаква утеха, но не знаех нищо за ситуацията на тази приятелка и Арън очевидно не възнамеряваше да навлиза в подробности. Можех само да се държа мило и вероятно да се опитам да изтръгна още някоя усмивка от него.
– Е, ще се зарадваш да чуеш, че моята работа пък е незаменима за каузата – казах аз, притискайки ръка към гърдите си. – Прекарах половината вечер като гардеробиерка.
Това го разсмя. Не високо, нито продължително, но все пак смехът му накара нещо в гърдите ми да изпърха от удоволствие.
– В тази жега? – И сякаш за да илюстрира думите си, разкопча сакото на смокинга си и го съблече. След като го сгъна спретнато и го остави между нас, той посегна и към папийонката си. – Имаш ли нещо против да...?
– Разбира се, че не – ухилих се аз и изритах обувките си. – О, слава богу! Тези ужасни неща ми напомниха защо не обичам да се обличам официално. – Колкото и да беше забавно да нося бална рокля, болката в краката далеч не беше приятна.
– Като се изключи роклята – рече той и аз не разбрах дали ме дразни, или ми задава въпрос.
По дяволите, пак ли се върнахме на това?
– Наистина не ми пука за роклята. – Погледнах към петното. Беше изсъхнало и вече не се забелязваше толкова. – Просто... – Не знаех как да обясня плана си да я върна, без да прозвучи ужасно. Арън не настояваше. Седеше си, гледаше ме и ме остави да се запъвам, докато не се реших: – Добре де, ще ти кажа защо откачих така, но сигурно ще имаш лошо мнение за мен.
Той ме погледна право в очите.
– Много се съмнявам.
– Ами оставих етикета с цената.
Той помълча малко, докато смилаше думите ми.
– И това те прави лош човек?
– Да, защото възнамерявах да я нося и да я върна. Виж, никога не съм правила подобно нещо, но всички доброволци трябваше да се облечем официално за бала, а аз нямам бални рокли и това беше най-евтината, която успях да намеря, а обучението в Харвард ще е ужасно скъпо и...
Преди да приключа, той вдигна ръка, за да прекъсне брътвежите ми.
– Не – каза, клатейки глава. – Не мисля, че щеше да го направиш.
– Откъде знаеш?
– Много ме бива да преценявам хората – каза той, сякаш това беше безспорен факт, а не неговото собствено мнение.
– И как така? Чакай, не ми казвай... Интуиция? Шесто чувство?
Арън поклати глава.
– Тогава какво? – настоях аз, смръщена. Трябваше да знам как е разбрал нещо за мен, преди да го разбера аз самата, особено като се има предвид, че току-що се запознахме. Защото още щом той заяви, че нямало да върна роклята, разбрах, че е прав. Нямаше да ми стиска да го направя.
– Защото – каза той съвсем спокойно – никога не съм виждал някой да изглежда така гузен за нещо, което всъщност не е направил.
Стана и изтупа панталоните си, и аз приех това като знак, че ще се лиши от присъствието ми – което, осъзнах, май не беше нещо лошо, защото дотук тази среща бе ужасяваща. Но той направи нещо неочаквано. Пое дълбоко дъх и ми подаде ръка.
– Искаш ли да се поразходим? – попита и посочи към градината.
Изглеждаше едновременно нетърпелив и предпазлив и това прогони от главата ми всяка унизителна секунда от изминалата вечер. Погледнах протегнатите му пръсти и на устните ми бавно плъзна усмивка.