– Ако се обадиш на Алек – каза Аша за милионен път, – сигурна съм, че нещата между вас ще се оправят...
– Ще престанеш ли, моля те?
– Но, Фел, наистина мисля...
– Не искам да говорим за него – сопнах се аз. – Ясно ли е?
Тя стисна устни.
– Да, ясно.
Не ми продума повече до края на пътуването, но на мен не ми пречеше. Бумър беше омагьосан от играта си, а Роуз заспа и имах достатъчно време да прочета картончетата с въпросите за втори път. Ученето ме разсейваше от мислите за Алек.
Точно в десет часа влакът пристигна на Юниън Стейшън. Оттам с Роуз тръгнахме към автобусната спирка, а господин Ван де Берг взе Аша и Бумър. Докато чакахме, аз писах на мама, че се прибирам. Това беше единствената ми комуникация с нея от скандала насам, но не защото не беше звъняла. Имах пет пропуснати повиквания, две гласови съобщения и доста текстови на телефона си. Прегледах ги само защото една мъничка част от мен се надяваше Алек да е опитал да се свърже.
Не беше.
Мама седеше до кухненската маса, когато пристигнахме.
– Фелисити! — възкликна тя и се изстреля от мястото си още щом ме видя. – Слава богу, че си добре. Толкова се тревожех... – Застина, щом видя Роуз.
– Здравей, мамо – каза Роуз. Звучеше колебливо, опипваше почвата.
– Розалин – ахна мама, името на сестра ми излезе от устните й като нещо крехко. – Ти си тук.
– Съжалявам, че те разочаровам.
– Знаеш, че нямах предвид това – каза мама.
Роуз дори не отговори. Огледа кухнята и дневната, сякаш да провери какво се е променило в нейно отсъствие. Не беше много, макар че нямаше оригами, пръснати навсякъде.
– Изглеждаш добре – продължи мама, опитвайки се да запълни тишината. – Как си?
Това беше ужасно неловко и аз изтръпнах.
– Като се има предвид, че си чела писмата ми, мисля, че знаеш как съм – отвърна Роуз. – Но защо не оставим това за после? Сега трябва да поговориш с Фелисити.
Болка, вина, а после и гняв просветнаха на лицето на мама, но тя бързо изправи рамене и влезе в атака.
– Да – съгласи се и изражението й стана строго. – Права си. Фелисити, защо не седнеш до мен? Роуз, ти можеш да почакаш в стаята на сестра си.
– Да бе. Няма начин – отвърна тя решително. Аз потрепнах при мисълта, че си е у дома само от пет минути и вече се карат. – Това е проблем, който трябва да решим като семейство, и нямам търпение да чуя какво оправдание ще измислиш.
Три дълги секунди изминаха, докато мама се взираше в Роуз.
Напрежението между тях беше така силно, та си помислих, че ще задуши и трите ни.
– Добре – каза мама с тон, който показваше, че нищо не е добре. Предложи на Роуз стол до масата, но сестра ми реши да се облегне на плота и скръсти ръце на гърдите си. – Фелисити – каза тогава мама. – Седни.
Аз издърпах стол и седнах. Мама сви устни, преди да каже нещо, и аз се размърдах нервно.
– Знам, че си ми ядосана – рече тя накрая. – Но това не ти дава право да заминаваш сама, камо ли в друг щат, без да поискаш разрешение.
– Сякаш щеше да ми разрешиш – промърморих аз. Още й бях ядосана, но ми беше трудно да поддържам този гняв, когато тя се взираше в мен така, сякаш бях опожарила детска градина или извършила някакво друго немислимо престъпление.
– Не става дума за това. Знаеш ли колко се притесних? Нямах никаква престава къде си, не знаех дори че си заминала, докато не се прибрах у дома в неделя. Как щях да ти помогна, ако се беше случило нещо лошо?
– Схванах, мамо. Направих нещо неразумно, но имах основателна причина да замина и ти го знаеш. Накажи ме, ако искаш, но проблемът не е, че заминах без разрешение. – С крайчето на окото си виждах, че Роуз кима одобрително, затова продължих: – И честно да ти кажа, ми се струва справедливо, че си се притеснявала за мен един ден. Това не може да се сравни с четирите години, в които ме остави да се тревожа за Роуз.
– Фелисити, направих го, за да те защитя.
– Да, вече го каза. Но от кого се опитваше да ме защитиш, мамо? – попитах аз. – Роуз наистина ли беше такава опасност за мен, че да я изриташ от къщата и от живота ми?
Мама се сепна.
– Да я изритам ли? – Тя се обърна гневно към Роуз. – Мисля, че това е малко преувеличено. Никога не съм те принуждавала да си тръгнеш.
Роуз, която бе мълчала досега, се изсмя престорено.
– Не, но ми даде ултиматум.
– Който все пак е избор. И ти избра.
– Дали? Какъв избор беше, когато ти много добре знаеше, че никога няма да се съглася да живея по твоите правила? – Мама отвори уста да спори, но Роуз я прекъсна: – Виж, знам, че си ми мислила само доброто, и признавам, че напускането на дома ми помогна да порасна. Но какво причини на мен и на Фелисити, като ни раздели? Това не беше редно.