– Роуз, когато те арестуваха... – мама замълча и поклати глава. – Трудно е да си родител – започна тя отново. – А да си самотен родител е още по-трудно. Няма на кого да разчиташ, за да разрешите проблемите, няма кой да те увери, че не проваляш напълно децата си. Когато те арестуваха, бях по-ужасена от когато и да било в живота си. Не знаех какво да направя, как да ти помогна и бях съвсем сама. Моите правила? – Тя вдигна ръка, преди да я отпусне отново. – Те трябваше да те защитят, а не да те прогонят.
– Ами аз? – попитах. – Това какво общо има с мен?
– О, скъпа – каза тихо мама. – Ти беше толкова близка със сестра си. Събираше оригамите й, сякаш бяха съкровище, и я чакаше всяка нощ, за да се погрижиш за нея, след като е била на купон...
– Знаела си за това?
– Разбира се, че знаех. Беше ужасно, че Роуз отказва помощта ми и че ти си тази, която трябва да се грижи за нея. Но дори на тези години ти знаеше как да се справяш с нея по-добре от мен. Притеснявах се, че като си изложена на този начин на живот... пиенето, наркотиците. Сестра ти не искаше да ме чуе и аз реших, че ако тя е решила да провали бъдещето си, не мога нищо да направя. Но не и ти. Ти си толкова умна и не исках нещо да ти попречи.
– И под "нещо" имаш предвид мен. – Гласът на Роуз бе изпълнен с враждебност, но брадичката й трепереше. – Разбрах, че си искала да се погрижиш за Фелисити, но мамо... Аз бях неуверена тийнейджърка, която опитваше да се справи, а не някакъв зъл наркобарон, който изкушава малката си сестра към престъпен живот.
Ако съдех по предишните им скандали, сега мама трябваше да отвърне на удара. Очаквах да се нахвърли върху Роуз, но се случи нещо съвсем друго. Тя се сви в стола си.
– Зная, съжалявам.
Роуз изглеждаше не по-малко шокирана от мен.
– Какво?
– Не бъди толкова изненадана. – Мама потърка с ръка лицето си и въздъхна. – Направих грешка. Понякога родителите грешат.
Аз се смаях от думите й.
– Ти си направила грешка? Мамо, това не е някакво малко прегрешение, за което можеш да се извиниш и да очакваш, че всичко ще си стане пак нормално! Ти избра да отрежеш Роуз от живота ми и после дори ме лъга за това.
– Не съм казвала, че очаквам всичко да си бъде пак нормално.
– Да, но се държиш така! – Усещах пулса в ушите си, затова се принудих да поема дъх, преди да продължа. – Мамо, когато си мислех, че Роуз е избягала, й бях така ядосана. Не разбирах как е могла да отхвърли всичките ти усилия, затова си обещах, че ще ти се реванширам. Откачено, нали? Сякаш имам някаква вина за тази бъркотия. Бях на тринайсет и не знаех какво друго да сторя, затова четири години се скъсах от учене, за да мога да отида в Харвард и да стана адвокат.
Мама се смръщи.
– Мислех, че за това мечтаеш.
– Да, но само за да те направя щастлива.
– Фелисити – каза мама и посегна през масата към ръката ми. – Единственото, което би ме направило по-щастлива, отколкото вече съм, е да видя, че постигаш онова, за което мечтаеш. – Тя се усмихна и устните й се извиха по начин, който може да се опише единствено като радостен, и това осъзнаване се стовари върху мен като океанска вълна. Животът може и да се оказа суров към нея, но мама бе преодоляла всички трудности. Сега имаше работа, която харесваше, и мъж, който бе готов на всичко за нея. Нямаше нужда аз да се грижа за нейното щастие. Тя вече беше щастлива.
– Значи... не е важно в кой колеж ще вляза, стига да уча?
Тя кимна.
– Точно така.
– А ако не искам да стана адвокат? – попитах. – Ами ако искам да... правя бижута?
Този път мама се поколеба.
– Е, бих предпочела да получиш диплома, която ще ти осигури хубава работа, но знам, че не мога да ти натрапвам моята представа за успех, и съжалявам, че съм се опитвала. Ако искаш да бъдеш дизайнер на бижута, поет или пък водолаз, ще те подкрепя. Вече веднъж сгреших в това отношение. Няма да го направя отново.
Подръпнах ухото си, докато обмислях извинението на мама. Част от мен искаше да се отрека от нея.
Все пак тя ни бе отнела четири години, време, което не можех да върна. Но огънят, който преди бушуваше в мен, сега догаряше. Защото, каквото и да беше направила, тя ми беше майка. Какво ми беше казал Алек: А понякога хората, които означават най-много за нас, например семейството ни, правят неща, след които става много трудно да ги обичаме, но ние все пак ги обичаме, защото обичта е такава.
Роуз наруши тишината с изсумтяване.
– Водолаз ли... Наистина ли?