Устните ми се извиха в усмивка.
– Да, това не е ли опасно?
Мама се засмя и ме посочи с пръст.
– Надявам се, разбираш, че това не означава, че можеш да правиш каквото си искаш.
Преди да отговоря, Роуз ахна:
– Леле боже! – Тя се взираше в ръката на мама и когато погледнах, пръстенът й проблесна на светлината.
– Мамо, ти си сгодена?
Глава 19
Последните дни от лятото се оказаха по-дълги от последните два месеца, взети заедно. Бях наказана да не излизам до второ нареждане, което означаваше домашен арест и никакви приятели. Беше ми позволено да ходя единствено в закусвалнята и след смените трябваше да се прибирам право у дома.
Роуз остана в Лос Анджелис до сряда, за да служи като буфер между мене и мама. Направо не беше за вярване, че си е у дома, сякаш бях съживила някакъв спомен от времето преди да изчезне. Знаех, че няма да остане завинаги – тя си имаше работа и Николи, при които да се върне, – и когато наистина замина за Сиатъл, сякаш ме събудиха от прекрасен сън.
Но Роуз ми обеща, че скоро ще ме посети, а дотогава щях да се задоволя с обажданията й всяка вечер. Вчера прекарахме повече от час на телефона, като тя ми разказа някои от най-интересните си приключения през изминалите четири години. Например, когато бягала пред биковете в Испания или седмицата, когато спяла в хамак в лодка по Амазонка. Щеше ми се и аз да имам такива вълнуващи преживявания, за да й ги споделя, но не ми се беше случвало нищо по-интересно от запознанството с Алек.
Почукване по вратата на стаята ми ме накара да подскоча.
– Скъпа, по кое време ще се върнеш от работа тази вечер? – попита мама. Беше се облякла за излизане: червена рокля, високи обувки, фризирана коса. Любимата й огърлица блещукаше на шията й и докато стоеше на прага и оглеждаше стаята ми, тя си слагаше обеци.
Аз се бях навела до дрешника и ровех из купчина мръсни дрехи. Престилката ми на сервитьорка трябваше да е някъде тук... Трябваше да съм в "Електрическа гофрета" до половин час и не биваше да закъснявам. Госпожица Дейзи не ме уволни, макар че бях пропуснала една смяна, но бях на изпитателен срок.
– Ще приключа около осем – отвърнах и тогава забелязах една от дългите черни връзки да се подава изпод скрина. Грабнах престилката и я сгънах.
– А какви са правилата?
Принудих се да не извъртя очи.
– Отивам на работа. Прибирам се у дома. Не ходя никъде другаде. – Закусвалнята беше на петнайсет минути път от нас и имах чувството, че тя ще ми се обади точно в осем и петнайсет.
– Добре – кимна одобрително тя. – Ако имаш нужда от нещо, звъни на мобилния. Обичам те, Фелисити.
– И аз те обичам. Забавлявай се.
За първи път от началото на наказанието ми моята тъмничарка щеше да ме остави без надзор. За да спести пари, мама бе решила да не прави годежно парти. Все пак искаше да уважи събитието, затова Дейв щеше да я води в хубав хотел, за да празнуват само двамата. Което означаваше, че аз щях да съм сама в къщата чак до сутринта, макар че мама сигурно щеше да се обажда на всеки час и да накара някоя съседка да ме провери. Защото очевидно щях да направя някоя голяма злина, например да замисля план за завладяването на света.
В общи линии, нещата между нас все още бяха напрегнати.
Не бях готова да й простя, задето прогони Роуз от живота ми, и дори когато този ден дойдеше, пак щеше да мине много време, преди отношенията ни да се оправят напълно. Но се стараех да се държа възпитано. Знаех, че мама иска предстоящата й сватба да е ново начало за всички нас, начин пак да се превърнем в семейство и да продължим напред. Нямаше да й попреча. Просто имах нужда от време.
Когато тя излезе, завивката на леглото ми полетя и Аша седна в леглото.
– Боже! На косъм беше. Това наказание сериозно ми вреди на стила.
– Може би ще го отмени следващата седмица, когато започне училището – казах аз, макар да се съмнявах. Мама смяташе прегрешението ми за криминално престъпление, което може да бъде изкупено едва след като излежа присъдата си. Да очаквам свобода преди края на септември, беше твърде оптимистично.
Колкото и вбесяващо и странно да ми беше това наказание, то си имаше и преимущество: даваше ми време да се фокусирам върху себе си. Вместо да се мотая из къщата, аз си направих акаунт в Etsy — интернет магазин, където хората можеха да продават и купуват ръчно изработени стоки – и прекарвах часове в проектирането на нови бижута. Не очаквах да се превърна в конкурент на "Тифани", но кой знае? Може би щях да изкарам достатъчно, за да платя обучението си. Или поне да си купя учебници.
Досега не се бях сещала за предложението на Оливър да продавам бижутата си, но след като будувах през първата си нощ у дома и се тормозех за случилото се с Алек, аз осъзнах, че имам нужда от по-добро разсейване от учебника за теста. Бижутата бяха отговорът.