Твърде смаяна, за да отговоря, аз само се взирах в сърцето в ръката ми. Последния път, когато седях в това сепаре, Алек намери едно от хартиените сърца на Роуз и тогава това бе мъчително за мен. Но сега? Лека тръпка си проправяше път по крайниците ми. Сега чувството беше съвсем различно. Както когато открих писмата от сестра ми, и това хартиено сърчице запали искрица на надежда в мен. Ами ако все пак имаше някакъв шанс Алек да ми прости?
Внезапно бях завладяна от мисълта, че трябва да побързам. Трябваше да оправя нещата веднага.
Но как?
Това не беше проблем, който се решава с телефонен разговор. Алек заслужаваше повече. Той заслужаваше лично извинение. За секунда се замислих дали да не настигна Вайолет и да я помоля да ни уреди среща, но после ми хрумна нещо по-добро. Затърсих из контактите в телефона си, после написах съобщение на единствения човек, който можеше да ми помогне.
Фелисити: Здравей, Фелисити Лион е. Запознахме се миналия уикенд. Знам, че е странно да ти пиша, но наистина имам нужда от помощта ти.
Имаше огромна вероятност той да не отговори, особено като се имаше предвид как се бях отнесла с приятеля му, но стаих дъх и зачаках.
След минута телефонът ми избръмча.
007: Lol. Помня коя си, Фелисити. Какво има?
Фелисити: Прецаках нещата с Алек. Искам да се извиня, но трябва да го направя лично.
007: Имам идея, но ще ти трябва хубава рокля.
Усмихнах се. Знаех коя ще е.
Планът на Оливър беше дързък.
Трябваше да се измъкна от къщата и като се има предвид, че ходех по тънък лед с мама, това беше и безразсъдно. Но бях готова на всичко, за да си върна Алек. Цяла нощ се приготвях, довърших моята огърлица с присмехулника и бижутата, които Оливър беше поръчал за Стела, и точно в четири часа на следващия следобед си грабнах брезентовата чанта и се измъкнах през прозореца. Мама щеше да открие отсъствието ми още когато дойдеше време за вечеря, затова й оставих бележка на бюрото с обяснение. Каквото и наказание да ми измислеше, щеше да си струва, ако успеех да оправя нещата с Алек.
Промуших се през храстите възможно най-внимателно и щом излязох от гъсталака, се втурнах през моравата към лимузината до тротоара.
Страхотно, никак не изпъква...
Хвърлих бързо поглед към къщата. Завесите на предния прозорец бяха широко отворени и аз внезапно се притесних, че мама може да погледне навън. Трябваше да кажа на Оливър да ме вземе зад ъгъла или, още по-добре, с кола, която не е чак толкова екстравагантна. Защото наистина... Беше ли нужна лимузина?
Когато стигнах до колата, стиснах бързо дръжката, за да вляза, но вратата се отвори и едва не ме запрати по гръб на тревата. Посрещна ме познат смях.
– Явно се вълнуваш да ме видиш.
Джей Джей седеше до вратата. Дългите му крака бяха изпружени напред и ми пречеха да се кача. Като видях ухилената му физиономия, ми се прииска да поема дълбоко дъх и да преброя до десет, миг психическа подготовка, защото щях да прекарам голяма част от вечерта с него, но нямаше време. Махнах с ръка и му направих знак да се помести.
– Здрасти и на теб – измърмори той, но разкопча колана си и се плъзна до Зандър, който ми се усмихна за поздрав.
– Извинявай — отвърнах, като буквално се хвърлих в колата. – Но съм наказана. Мама не беше много възхитена от импровизираното ми пътуване до Сиатъл.
– Затова ли излезе през прозореца, а не през входната врата като нормален човек? – Обърнах се и видях Оливър, който се беше изтегнал на средната седалка в лимузината. Усмихна се с типичната си усмивка.
– Ама вие видяхте ли това, момчета? – И тримата кимнаха. Аз се смръщих. – Чудесно.
– Никога не сме приютявали беглец – възкликна Джей Джей. Ухили се, сякаш съучастничеството бе преживяване, което му е било в списъка със задачи.
– Налага се – каза Зандър. – Ами онзи път в Мексико, когато...
Джей Джей го прекъсна.
– Това не се брои.
– Как му беше името? Беше нещо смешно, като Хотдог или...
– Човече, не говорим за Чийзбургер. Никога.
Оливър изсумтя на приятелите си, преди да каже на мен:
– Трябва да отидем до летището да вземем Стела и после потегляме. Взе си други дрехи, нали?
– Да – отвърнах и потупах чантата. Роклята, високите обувки и гримовете ми бяха опаковани вътре. – Но ще трябва да се преоблека някъде.
За разлика от мен, момчетата вече се бяха облекли за вечерта. Оливър беше с тъмночервен костюм без вратовръзка, а горните копчета на черната му риза бяха разкопчани. Повечето мъже никога не биха сложили такъв костюм, но на малцината, на които им отиваше, изглеждаше стилен и готин, а Оливър определено беше от тях. Джей Джей, от друга страна, се беше спрял на по-класически вид, черен костюм и вратовръзка, а тясната кройка подчертаваше още повече широките му рамене. От тримата само Зандър не беше с костюм, а със спортни панталони, бяла риза, тъмносини тиранти и подходяща папийонка.