За още двадесет долара ми дава и един пълнител с петнадесет патрона. Въоръжен така, се прибирам у дома, усещайки хладния, тежък метал на оръжието в моя джоб.
Тази нощ не спя много. Мисля за Керъл. Грижа ме е само за едно: тормозът, който търпи, ще свърши завинаги. Измислицата може много, но не всичко. Историите, които й разказвам, й позволяват да се пренесе в един въображаем свят, където за няколко часа избягва от физическото и душевното мъчение на нейният палач. Не е достатъчно! Да живееш във фикция не е решение за дълго — не повече от това да се дрогираш или да пиеш, за да забравиш нещастието си.
Нищо не може да се направи: рано или късно действителният живот налага правата си над въображаемия.
На следващия ден насилието се вихри — отново напълно безнаказано. Хеликоптерите, наети от телевизионните канали, прелитат постоянно над града и разпространяват на живо кадри от този обсаден град, от Лос Анджелес: грабежи, улични сблъсъци, горящи сгради, престрелки между силите на реда и бунтовниците. Репортажи, които сочат липсата на организация и бездействието на полицията, неспособна да спре кражбите.
Под натиска на събитията кметът прави изявление пред медиите, в което обявява, че положението налага използването на Националната гвардия, за да установят вечерен час от мрак до зори. Лоша идея: в кварталите хората решават, че купонът скоро ще свърши и грабежите се увеличават.
В нашия квартал най-засегнати са държаните от азиатци заведения. По онова време е силно напрежението между негрите и корейците; през втория ден от размириците повечето от малките магазинчета — бакалници и магазини за алкохол, държани от корейци — са разрушени и разграбени без полицията да се намеси.
Наближава обяд. Вече цял час, стъпил на моя скейт, дебна пред бакалницата, която притежава вторият баща на Керъл. Въпреки риска, тази сутрин той е отворил магазина си, несъмнено надявайки се, че грабежите няма да го засегнат. Но сега и той се чувства в опасност и разбирам, че се готви да спусне решетките.
Точно този момент избирам, за да се покажа.
— Да ви помогна, господин Алварес?
Той не се съмнява в мен. Добре ме познава, а лицето ми вдъхва доверие.
— Ок, Том! Помогни ми да приберем дървените пана.
Взимам по едно във всяка ръка и влизам подир него в магазина.
Това е една жалка бакалийка, каквито ги има с десетки в квартала: предлага основно стоки от първа необходимост и която много скоро ще затвори заради конкуренцията на грамадния „Уолмарт“ в квартала.
Круз Арварес е среден на ръст латиноамериканец, набит, с широко, грубо лице. Физика, с която може да играе третостепенни роли в киното, превъплъщавайки се в сводници или притежатели на нощни клубове.
— Винаги съм ти казвал, че някой ден тия проклети… — започна той, преди да се обърне и да види моя „Глок“ 22, насочен към него.
Бакалията е празна, няма камера. Трябва само да натисна спусъка. Не искам нищо да му кажа, дори „пукни, мръсен боклук“. Не съм тук, за да раздавам правосъдие, нито пък да прилагам закона. Не съм тук дори да слушам обясненията му. В жеста ми няма гордост, няма героизъм, няма смелост. Искам само Керъл да не страда и това е единственият начин, който измислих. Преди няколко месеца, без да й кажа, отидох и направих донос в един център за семейно планиране, от който нямаше никакъв резултат. Изпратих писмо до полицията, на което не получих отговор. Не зная къде е доброто, не зная къде е злото. Не вярвам в Бог, нито пък в съдбата. Вярвам само, че мястото ми е тук, зад този пистолет и че трябва да натисна спусъка.
— Том! Какво те прихв…
Приближавам се, за да стрелям отблизо. Не искам да го пропусна; искам да използвам само един куршум.
Стрелям.
Главата му се пръсва и дрехите ми се опръскват с кръв.
Сам съм в магазина. Сам съм в целия свят. Краката не ме държат. Ръцете ми треперят, отпуснати покрай тялото.
Махай се!
Прибирам гилзата и я слагам в джоба си, както и глока. После се връщам вкъщи тичешком. Взимам си душ, изгарям дрехите си и след като грижливо го почиствам, хвърлям пистолета в една кофа за боклук. Решавам да запазя гилзата, за да се предам в случай, че някой невинен бъде обвинен вместо мен, но дали наистина ще имам смелостта да го сторя?