— Много лоша: изследването на течността показа наличието на микроорганизми. Тя развива медиастинит — тежко възпаление, което изисква спешна операция.
— Пак ли ще я оперирате?
— Да, качваме я в операционния блок след малко.
Джетът на Олег Мордхоров кацна на „Орли Юг“ в 6 ч. сутринта. Една дискретна кола го чакаше на летището, за да го откара на остров Сен Луи, в самото сърце на Париж.
Колата спря на кея „Бурбон“ пред красив частен дворец от XVII в. С пътната си чанта в ръка и с плика с книгата под мишница Олег взе асансьора до петия етаж. Апартаментът заемаше двата последни етажа и от него се разкриваше прекрасна гледка към Сена и моста „Мари“: една лудост, която беше подарил на Мариеке в началото на тяхната връзка.
Олег имаше собствени ключове. Той влезе в апартамента. Навсякъде беше тихо, всичко беше потънало в бледата светлина на ранното утро. Позна вталеното перленосиво палто на Мариеке, хвърлено върху бялото кожено канапе, но до него имаше мъжко кожено яке, което не беше негово…
Веднага разбра и дори не си направи труда да се качи до стаята.
Щом слезе на улицата, той се опита да скрие срама си от своя шофьор, но, обзет от гняв, хвърли с всичка сила книгата в реката.
Насочван от Клузо, интернистът постави пластирите за дефибрилация върху тялото на Били, потънало сред дълбините на анестезията. После хирургът пое ролята си, като грижливо изтегли всички конци, които още стягаха гръдния кош. Той отвори широко краищата му, изрязвайки мъртвите и възпалени тъкани.
От раната сълзеше гной. Клузо реши да направи операцията при затворен гръден кош. За да аспирира серозната течност от раната, той постави шест малки дрена, свързани със силно хлътнали флакони. После завърши, като здраво стабилизира гръдния кош с нови стоманени конци.
В крайна сметка операцията мина по-скоро доб…
— Докторе, тя има кръвоизлив! — извика интернистът.
Защитен само от плик с найлонови мехурчета, романът се понесе по водите на Сена. Скоро водата започна да нахлува в опаковката.
През последните седмици тази книга беше пътувала много — от Малибу до Сан Франциско, после прекоси Атлантика и стигна до Рим, продължи маршрута си до Азия, преди да се върне в Манхатън и да направи едно последно пътуване към Франция.
По свой начин тя беше променила живота на всички онези, които я бяха държали в ръцете си.
Този роман не беше като другите. Историята, която той разказваше, се беше родила в главата на един юноша, разстроен от драмата, преживявана от неговата приятелка от детинство.
Години по-късно, когато неговият автор на свой ред беше притиснат от собствените си демони, книгата беше изтласкала в действителния живот един от своите персонажи, за да му се притече на помощ.
Но тази сутрин, когато реката докосна с мокра ласка страниците на книгата, действителността явно беше решила да докаже силата си, изтривайки Били от лицето на земята.
35
Изпитанието на сърцето
Понякога — след като сме търсили, без да намерим — намираме, без да сме търсили.
— Отваряме я отново — нареди Клузо.
Беше това, от което се страхуваше: дясната камера се беше разкъсала и от нея масивно изтичаше кръв.
Струята шуртеше навсякъде и заливаше работната зона. Интернистът и сестрата се затрудняваха да аспирират, така че Клузо трябваше да притисне сърцето със собствените си ръце, за да се опита да спре кръвоизлива.
Животът на Били беше в ръцете му.
— Ей, момчета! Време е за работа, а не за закуска! — изруга капитан Карин Анели, влизайки в стаята за отмора в щаба на Речната бригада.
С кроасан в едната ръка и чаша кафе с мляко в другата, лейтенантите Диаз и Капела преглеждаха заглавията в „Паризиен“ и слушаха по радиото хрониката на известния имитатор в сутрешния блок.
С късите си, разчорлени коси и очарователните си лунички Карин беше колкото женствена, толкова и авторитетна. Раздразнена от бездействието, тя спря радиото и разтърси своите мъже:
— Обадиха се от управлението: имаме спешен случай! Пиян скочил от моста „Мари“. Хайде де, ще си изкарате ли пръстите от…
— Идваме, шефе! — прекъсна я Диаз. — Няма нужда да ставате груба.