Били изтри очите си, почернели от размазаната спирала.
— Моля те, Джак, не си отивай така.
Но мъжът вече беше облякъл палтото си. Той отвори вратата, без дори да погледне към любовницата си.
— Умолявам те! — извика тя, падайки
И това беше всичко, дори точка нямаше. Книгата свършваше с „падайки“, последвано от над двеста бели страници.
Тъй като знаех романите си наизуст, като стихотворение, никак не ми беше трудно да си спомня цялото изречение: „Умолявам те! — извика тя, падайки в краката му.“
— Добре, това не ни интересува — отсече Майло и взе вилицата си. — Тяхна работа е да намерят начин как да оправят кашата. Най-важното, Том, е…
Знаех какво щеше да каже, още преди да е завършил изречението си:
Най-важното, Том, е… твоят следващ роман.
Моят следващ роман…
Набоде един голям залък талиатели, после продължи да удря по клавишите на компютъра си.
— Очакването е огромно. Погледни това!
Машината беше във връзка с онлайн магазина Amazon.com. По предварителните поръчки моят бъдещ роман беше класиран на първо място, следван от четвъртата част на „Милениум“.
— Какво мислиш за това?
Избягах по тъча:
— Мислех, че Стиг Ларшон е мъртъв и че четвъртият том никога няма да излезе.
— Говоря ти за твоя роман, Том.
Отново погледнах екрана, хипнотизиран от поръчките на нещо, което още не съществуваше и което вероятно никога нямаше да съществува. Излизането на книгата ми беше обявено за 10 декември, след малко повече от три месеца. Книга, от която не бях написал и ред и за която в главата ми имаше само доста неясни общи идеи.
— Слушай, Майло…
Но моят приятел нямаше намерение да ме остави да говоря:
— Този път ти обещавам представяне, достойно за Дан Браун — трябва наистина да живееш някъде другаде, а не на Земята, за да не си в течение за излизането.
Понесен от ентусиазма си, Майло трудно можеше да бъде спрян:
— Започнах да подгрявам работата и шумотевицата вече тече с пълна сила във „Фейсбук“, „Туитър“ и форумите, където твоите фенове си съперничат с критикарите ти.
— Майло…
— Само в Съединените щати и в Англия „Дабълдей“ са се ангажирали с първоначален тираж от четири милиона екземпляра. Големи плакати ще предшестват една фантастична седмица. Също като за книгите на „Хари Потър“, книжарниците ще отварят в полунощ!
— Майло…
— А ти ще трябва да излезеш на по-преден план: мога да спазаря едно извънредно интервю в Ен Би Си…
— Майло!
— Истински възторг, Том! Никой друг писател не иска да издава книгата си в същата седмица като теб, включително Стивън Кинг, който отложи джобния си вариант за януари, за да избегне сблъсък с теб!
За да го накарам да млъкне, ударих с юмрук по масата.
— ПРЕСТАНИ С ТИЯ ТВОИ БЪЛНУВАНИЯ!
Чашите задрънчаха, а клиентите се стреснаха, хвърляйки подозрителни погледи към нас.
— Няма да има следваща книга, Майло. Във всеки случай, не преди да минат години. Вече не мога и ти го знаеш много добре. Празен съм, неспособен съм да напиша и един ред и най-вече нямам желание.
— Но поне опитай! Работата е най-доброто лекарство. Освен това писането е твоят живот. Това е РЕШЕНИЕТО, за да се измъкнеш от депресията!
— Не мисли, че не съм опитвал. Двадесет пъти сядах пред екрана, но дори при вида на компютъра изпитвам отвращение.
— Би могъл може би да купиш друг компютър или да пишеш на ръка в тетрадки, както правеше някога.
— Бих могъл да опитам да пиша върху пергамент или върху восък, това няма да промени кой знае какво.
Майло като че ли започна да губи търпение:
— Преди можеше да работиш навсякъде! Виждал съм те да пишеш на терасата на „Старбъкс“, седнал в неудобните кресла на самолети, опрян на оградите на баскетболни игрища, заобиколен от крещящи типове. Виждал съм те дори да пишеш цели глави на мобилния си телефон, докато чакаш автобуса в дъжда.
— Е, добре, всичко това свърши.
— Милиони хора чакат продължението на твоята история. Това е нещо, което дължиш на читателите си!
— Това е просто една книга, Майло, не е ваксина против СПИН!
Той отвори уста, за да ми отвърне, но изражението му се скова, сякаш внезапно осъзна, че няма никакъв начин да ме накара да променя решението си.