Били беше издържала на шока и успешно беше преминала изпитанието. Отначало й махнаха тръбата, която влизаше в ларинкса й, и я замениха с кислородна маска. После Клузо постепенно намали дозите антибиотици и махна дренажите и системите, успокоен, че бактериологичните проби вече не показваха следи от инфекция.
После махнаха превръзките и се разкриха раните й, зашити с прозрачни конци. Седмиците минаваха и белегът й ставаше все по-незабележим.
Били отново започна сама да приема храна и вода. Гледах я как направи първите си стъпки, после изкачи едно стълбище под наблюдението на кинезитерапевт.
Корените на косата й си бяха върнали първоначалния цвят, а тя — своята усмивка и жизненост.
На 17 декември Париж се събуди под първия сняг, който валя през целия ден.
На 23 декември поставих финалната точка на моя роман.
36
Последният път, когато видях Били
Голямата любов: две срещнали се мечти бягат заедно от действителността. Докрай!
В навечерието на празника коледният базар беше в разгара си. Хваната за ръката ми, Били ме следваше из малките бели къщички, разположени между площад „Конкорд“ и „звездата“ на „Шан-з-Елизе“. Виенското колело, светлините, ледените скулптури, чашите с греяно вино и сладкиши придаваха на авенюто феерична магичност.
— Решил си да ми подариш обувки? — възкликна тя, докато минавахме покрай луксозните магазини на авеню „Монтен“.
— Не, водя те в театъра.
— Ще гледаме представление?
— Не, ще вечеряме!
Когато пристигнахме пред бялата мраморна фасада на театър „Шан-з-Елизе“, взехме асансьора, за да отидем в ресторанта на последния етаж на сградата.
В изчистен декор, в който дървото се смесваше със стъклото и гранита, залата тънеше в пастелни тонове, подсилени от колони в цвят на сини сливи.
— Желаете ли нещо за пиене? — попита сервитьорът, след като ни настани в една от малките ниши с копринени завеси.
Поръчах две чаши шампанско и извадих от джоба си миниатюрна сребърна кутийка.
— Спазвам обещанието си — казах аз и подадох предмета на моята спътничка.
— Бижу ли е?
— Не, не се въодушевявай…
— А, това е флашка! — каза тя, като махна малкото капаче. — Завършил си романа!
Кимнах с глава за потвърждение, а в това време ни донесоха аперитива.
— Аз също имам нещо за теб! — каза тя загадъчно, като извади от чантата си телефон. — Преди да се чукнем, бих искала да ти върна това.
— Но това е моят телефон!
— Да, свих ти го тази сутрин — призна тя, без да се притесни. — Нали знаеш, че обичам да ровичкам…
Прибрах си мобилния телефон, мърморейки, а през това време тя се усмихваше доволно:
— Впрочем, позволих си да прочета някои от есемесите ти. Виждам, че нещата с Орор вървят добре!
Макар че не грешеше съвсем, поклатих глава отрицателно. През последните седмици съобщенията от Орор бяха станали повече и по-сърдечни. Пишеше, че й липсвам, извиняваше се за някои свои грешки и споменаваше между редовете за втори шанс, на който ние двамата може би имахме право.
— Тя отново е влюбена! Нали ти казах, че аз също ще изпълня моята част от договора! — уверено заяви Били и извади от джоба си смачканото парче от хартиена покривка от закусвалнята на бензиностанцията.
— Хубаво време беше — казах аз, като си припомних носталгично деня, когато бяхме подписали това споразумение.
— Да, хубав шамар ти зашлевих, ако си спомняш добре!
— Значи тази вечер слагаме край на приключението?
Тя ме погледна с изражение, което трябваше да бъде изпълнено с лекота:
— Ами да! Мисия изпълнена и за двамата: ти завърши твоята книга, а аз ти върнах жената, която обичаш.
— Ти си жената, която обичам.
— Не усложнявай всичко, моля те — помоли тя, а в това време към нас идваше един сервитьор, за да вземе поръчката ни.
Извърнах глава, за да скрия тъгата си, и погледнах през стъклата: от шеметната височина се разкриваше опияняваща гледка към покривите на Париж. Изчаках сервитьорът да се тръгне и попитах:
— А по-конкретно, сега какво ще се случи?