С една дума, Майло вече не беше онзи Майло…
Макар че животът сякаш отново ми се усмихваше, аз преживявах тежко изчезването на Били. Тя си тръгна, като остави в сърцето ми запас от неувяхваща любов, с която не знаех какво да правя. За да остана верен на обещанието си, не се поддадох отново на мъглявината от антидепресанти, успокоителни и дрога и бях от чист по-чист. За да не стоя без работа, започнах голямо турне за представяне на книга и даване на автографи, което за няколко месеца обиколи цялата страна. Дори самият факт да виждам хора наоколо ми имаше оздравителен ефект, но щом останех сам, мъчителният спомен за Били изплуваше на повърхността и жестоко ми напомняше за магията на нашата среща, искрата на словесните ни двубои, раждането на нашите споделени моменти и топлината на нашата близост.
Решително бях сложил черта на моя любовен живот и прекъснах всякакъв контакт с Орор. Нашата история не беше от онези, които заслужават втори шанс. Нямах никакви планове за бъдещето и се задоволявах да приемам дните такива, каквито са, ден след ден.
Не можех да си позволя ново еднопосочно пътуване към ада. Ако потънех за втори път, повече нямаше да се съвзема, а нямах право да разочаровам Майло и Керъл, които непрестанно се грижеха да възвърнат вкуса ми към живота. За да не развалям тяхната любов, прикривах мъката и раните си и охотно отивах на техните вечеринки, които организираха всеки петък с цел да намерят сродната душа за мен. Бяха се заклели, че ще намерят такава на всяка цена и за тази цел мобилизираха всичките си връзки. Благодарение на техните усилия за няколко месеца се срещнах с представителна извадка от грижливо подбрани неомъжени калифорнийки — преподавателка в университета, сценаристка, учителка, психоложка, — но тази игра изобщо не ми беше забавна и разговорите ни никога не продължаваха след вечерята.
— Реч от кума! — извика някой от присъстващите.
Бяхме в голямата бяла палатка, издигната, за да приюти гостите. Основно присъстваха полицаи, пожарникари и хора от медицинските екипи, с които Керъл работеше и които, бяха дошли със семействата си. Двамата с майката на Майло бяхме единствените гости от негова страна. Обстановката беше спокойна и приятна. Вятърът развяваше платнените завеси и носеше ухание на свежа трева и морски въздух.
— Реч от кума! — подхванаха хорово гостите.
Всички започнаха да почукват с ножовете си по чашите, задължавайки ме да стана, за да импровизирам тост, от който с удоволствие бих се отказал: обичта, която изпитвах към моите приятели, не беше от онези, които се изразяват пред четиридесет души.
Но нямаше как, насилих се да изиграя играта. Изправих се и настана тишина.
— Добър ден на всички. За мен е чест, че бях избран за кум на сватбата на моите двама най-добри приятели и — за да бъда честен — на двамата ми единствени истински приятели.
Обърнах се първо към Керъл. Тя беше ослепителна в прилепналата си рокля, осеяна с малки кристалчета.
— Керъл, познаваме се откакто се помним. Твоят и моят живот са неразривно свързани и никога не бих могъл да бъда щастлив, ако зная, че ти не си.
Усмихнах й се, а тя ми намигна. После се обърнах към Майло.
— Майло, братко мой, двамата преживяхме и споделихме всичко: от трудната младост до суетата на успеха. Заедно допуснахме грешки и заедно ги поправихме. Заедно изгубихме всичко и отново го спечелихме. И се надявам да продължим заедно пътя си.
Майло леко ми кимна с глава. Виждах, че очите му блестяха и беше развълнуван.
— Естествено, думите са моят занаят, но те са безсилни да изразят щастието, което изпитвам, когато днес ви виждам свързани.
— В последната година вие ми доказахте до каква степен мога да разчитам на вас, включително в най-драматични обстоятелства. Показахте ми, че пословицата, която казва, че приятелството удвоява радостите и намалява наполовина мъките, не е просто израз. От цялото си сърце ви благодаря и ви обещавам, че на свой ред ще бъда до вас, когато имате нужда, за да ви помогна да съхраните щастието си през целия си живот.
После вдигнах чашата си към присъстващите:
— Желая ви прекрасен ден и ви приканвам да вдигнем тост за младоженците.
— За младоженците! — извикаха в хор гостите.
Видях, че Керъл избърса една сълза, докато Майло идваше към мен да ме прегърне.
— Трябва да поговорим — каза ми той на ухото.
Усамотихме се на едно спокойно място в имението — хангара за лодки, построен на брега на езерото, в което плаваше ято лебеди. Увенчана с фронтон, малката сграда подслоняваше колекция от лодки от лакирано дърво и притежаваше нещо от безвремието на Нова Англия.